JUDAS PRIEST – Firepower (2018)

Трудна и отговорна задача е човек да пише за любимата си група. Първо: отвътре се чувстваш задължен да си на ниво. Второ: пристрастията си казват думата в преценката, а в моя случай и неудовлетворението от някои неща. Но когато сам си избрал едно от малкото ти житейски удоволствия да е писането за хеви метъл музика – рано, или късно се сблъскваш с точно тази банда. Не можеш да ги заобиколиш – незаобиколими са. Защото става дума за истинска еманация на хеви метъла, с целия му трънлив път през времето и с всичките му силни и слаби страни. Групата, която в най-голяма степен олицетворява целия този музикален жанр с половинвековна история на възходи и падения може да е само една. И тя се нарича JUDAS PRIEST.

За тях е написано всичко. Няма скрито-покрито, бели петна и черни дупки в биографията им. Книги, филми, публични съдебни процеси – животът на JUDAS PRIEST в качеството им на музиканти е осветен от всички страни с мощни прожектори. Не мога обаче да не се спра съвсем телеграфно върху творчеството им, най-малкото заради огромното им влияние върху оформянето и развитието на хеви метъла. Само малко по-възрастните им съграждани от BLACK SABBATH имат по-значима роля в създаването на този огромен по обем и разнообразие музикален стил, както и METALLICA – решаващата група за по-екстремните метъл жанрове. Ето накратко творчеството на JUDAS PRIEST с кратки коментари и никого неангажиращи оценки.

През 1969 година в Бирмингам, Англия басистът Ян Хил и китаристът Кенет Кристофър (К.К.) Даунинг създават рокгрупа. След въртележка от идващи и напускащи музиканти на житейското зелено сукно изскачат печелившите карти в лицето на певеца Роб Халфорд и втория китарист Глен Типтън. Тези четиримата сменят половин дузина барабанисти до идването на Скот Травис, който решава веднъж завинаги проблема с текучеството на ударниците. Името JUDAS PRIEST идва от предишната група на вокалистът Алан Аткинс, предшествал Роб Халфорд на този пост и е взето частично от заглавие на песен на Боб Дилън.

Rocka Rolla (1974)

Дебютът на групата е някак плах и звучи доста лековато, въпреки приличния материал, присъстващ в албума. Виновник за това е основно продуцентът Роджър Бейн, прочул се със записването на първите Блек Сабат – и. Вместо отново да сътвори чудо, той сътворява звукова боза и така никой не обръща внимание на поредните британски младоци с амбиции за слава.

Оценка: 5,5/10

Sad Wings of Destiny (1976)

Макар и издаден в разгара на пънк вълната, с него JUDAS PRIEST биват забелязани от световната музикална общественост. Един от най -влиятелните метъл албуми, записвани въобще. Всички големи банди в твърдата музика, стартирали кариерата си през следващите 15 години, посочват Sad Wings of Destiny като едно от основните си вдъхновения да започнат да свирят.

Оценка: 9/10

Sin After Sin (1977)

Продуциран от Роджър Гловър, този албум продължава линията на предходния, но в никакъв случай не я надгражда. Все пак вътре има песни, далеч изпреварили времето си като Let Us Prey/Call For The Priest и Dissident Aggressor.

Оценка: 7,5/10

Stained Class (1978)

Брилянтно сбогуване на JUDAS PRIEST със 70-те години на 20-ти век. Музиката е страхотна, а тук Халфорд докарва най-високите, мощни и чисти вокали в цялата си кариера.

Оценка: 8,5/10

Само за няколко месеца групата изживява сякаш петгодишна музикална еволюция. С

Killing Machine (1978)

JUDAS PRIEST реално влизат в следващата декада от развитието на хеви метъла. Песните им стават по-къси, по-рифови, по- директно въздействащи. Бандата променя и външната си визия, залагайки на кожени дрехи и гривни, украсени с капси, шипове и пирамидки от метал. Тези аксесоари се превръщат в запазения имидж на хеви метъла и до наши дни.

Оценка: 8/10

В зората на 80-те години на 20-ти век две промени се случват в JUDAS PRIEST. Останали почти незабелязани от фенове и критика, те са много важни, когато си обясняваме нещата около тяхната музика в онзи период, погледната от днешното време. Тогава продуцент на групата става Том Алъм, който е известен с това, че… продуцира JUDAS PRIEST. На барабаните след Джон Хинч (1974-75), Алън Мур (1975-77), Саймън Филипс (1977) и Лес Бинкс (1977-79) застава Дейв Холанд, чак до 1989 година, когато е заменен от бруталния Скот Травис. Том Алъм е посредствен звукоинженер, който в развитието си е далеч от последните тенденции в тогавашното музикално дело. В записите, продуцирани от него, липсва динамиката и дълбочината, която песните на бандата реално притежават. Дори ремиксирани според съвременните изисквания, албумите от класическия и най-успешен период на

JUDAS PRIEST (без първия и последния са записвани от него) като саунд звучат някак рехаво и немощно. Този човек не е достоен според мен дори да чисти студиото след гиганти като хер Дитер Диркс, Рик Рубин, Мартин Бърч, или Макс Нормън, да не изреждам повече. Дейв Холанд пък е барабанист тип „метроном“, но не в положителния смисъл като Фил Руд, или Томи Лий. Самата музика на групата предполага много по-раздвижени барабани, а Холанд блъска, колкото да има някакъв ритъм. Едно дете с компютърна програма за половин час би измислило по-вълнуващи барабани. Тези двамката – Алъм и Холанд са котви за развитието на JUDAS PRIEST. Успехите на британците от този най-славен техен период са постигнати, защото като цяло песните им са толкова силни, че надмогват слабоватия саунд и пасивния ритъм. Без да подценявам композициите, но огромният успех на Painkiller (1990), отекващ и до днес, в най-голяма степен се дължи на смяната на продуцента и барабаниста.

British Steel (1980)

Този албум, излязъл насред бурята от хеви метъл творби през годината, утвърждава JUDAS PRIEST като международни звезди. По подобие на Sad Wings of Destiny упражнява огромно влияние върху бъдещите поколения рок музиканти. Само заглавията на някои от парчетата, фигуриращи в плочата: Living After Midnight, Metal Gods, Breaking the Law.

Оценка: 8,5/10

Point of Entry (1981)

Доста по-посредствен от предшественика си, с лековато звучене. Не им се получава. Все пак нивото е достатъчно добро, за да запази интереса на феновете.

Оценка: 7/10

Screaming for vengeance (1982)

Най-успешният като продажби албум на JUDAS PRIEST. Въпреки неравномерните като качество и стил парчета и замазания звук, някои от най-големите химни на групата са тук.

Оценка: 8/10

Defenders of the Faith (1984)

Любимият ми на Джудас. Този, който ме караше да бягам от училище, за да го слушам безброй пъти. Дори не смятам да започна да обосновавам защо е така. Това е Албумът.

Оценка: 9/10

Към средата на 80-те години метълската общност – групи и привърженици отново навлиза във време разделно. Очакванията на публиката и диктатът на звукозаписните компании и мениджмънта разделят твърдата музика на два основни клона. От една страна са бандите, свирещи екстремните стилове, като спийд, траш, крос оувър, различните видове корове и в близкото бъдеще дет метъла и скандинавския блек. В другата част на везната се намират комерсиалните банди от глем метъл рока – изключително популярни сред по неангажираната публика, но често недолюбвани от сериозните метъл фенове. Да свириш в класическата линия на хеви метъла става някак … демоде. Много групи са притиснати, или да изменят на стила си, или да загубят популярност и примамливите си договори с големите компании, даващи възможност за множество концерти и световна продажба на албумите им. В един момент се оказва, че част от бандите, и то предимно тези с повече дискография и създадено име, нямат полезен ход. Едни поддават на натиска и губят множество фенове, без промяната на стила им да доведе нови. Други отказват да правят компромис и биват изоставени от фирмите, представляващи интересите им. И двата случая изхода често е разпад, или ъндърграунд живуркане по периферията на музикалното море. JUDAS PRIEST също не остават встрани от това масово явление и правят голяма крачка към по-шлагерно звучене с

Turbo (1986).

Въпреки известни критики те успяват да запазят популярността си, защото макар и по-меки и натежали от синтезатори (използвани по доста органичен начин) песните им не губят идентичноста си, а са и доста прилични като хъс и класа.

Оценка: 7/10

Ram it Down (1988)

Тук започва завръщането на JUDAS PRIEST към корените им. Въпреки, че между песните има откровено слаби изпълнения, тук са и страхотните Heavy Metal, Monsters of Rock и особено Blood Red Skies. Също чудесна вокална работа на Роб Халфорд.

Оценка: 7,5/10

Painkiller (1990)

С нов продуцент и нов, вдъхновен барабанист англичаните правят този чудовищен, космически Робокоп. Важното в

Painkiller е не как излезе, а как остарява. Много музикални творби само за броени години губят своята актуалност, дори да са били голям хит на времето си. Големите, истинските неща, стареят като хубаво вино, правено с грозде от хълмовете на Тоскана, или Прованс. Painkiller спада точно към тази, последната категория. Когато излезе, го приехме добре, но очаквахме още много шедьоври в този стил. Не се случи. Дойде грънджът и царството на алтернативните банди и големите компании, заедно с медиите за броени дни обърнаха гръб на метъла. Този албум на

JUDAS PRIEST е сред последните лъчи светлина от прекрасните времена за този стил музика. С преминаващите години той придоби все по-голяма относителна тежест, превръщайки се в култов и легендарен. И до днес, късната пролет на 2022 година всеки един тон звучи свежо и на място и всяка песен е запазила своята ударна емоция.

Оценка: 9/10

През 1992 година след легендарното турне на JUDAS PRIEST с PANTERA и ANNIHILATOR певецът Роб Халфорд, наричан още Гласът на метъла и Металният бог, напуска. Цели пет години групата е състояние на полуразпад, докато намират подходящия (но само според тях) заместник на Халфорд.

Jugulator ( 1997)

Не се замества туй, що не може да се замести! Така мога да обобщя престоя на вокалиста Тим „Рипър“ Оуен в JUDAS PRIEST. Момчето е младо, има глас и потенциал, но … буквално не знае какво да прави с тях. Никаква техника , никаква идея как да се напасва към песните на Типтън и Даунинг. И това не е най-лошото в албума. На самите китаристи сякаш са им сменили чиповете в главите. Груб звук, дърварски идеи, никакъв аранжимент – какво стана с тези агресивни и същевременно фини композиции, характеризиращи групата досега?

Оценка: 5/10

Demolition (2001)

Наложи се да погледна в интернет, защото бях забравил заглавието на албума. Докато в Jugulator имаше две парчета, ставащи поне за слушане, тук и това няма. Най-слабият материал, излизал под гордото име JUDAS PRIEST.

Оценка: 4,5/10

Междувременно другата част от оригиналната група – Роб Халфорд също живее в интересни времена. Отначало той се заиграва с новите модерни стилове, превзели сцените през 90-те години. Под името FIGHT издава два трудно определими стилово албума, първият от които страхотен, втория – слаб. Следва индъстриал албум, продуциран от самият Трент Резник, като Халфорд кръщава този проект с краткото 2WO. По това време певецът официално обявява, че е хомосексуалист, което го прави първата международна звезда в метъла с такова признание. Не мисля че нещо в репутацията му се промени в каквато и да е посока – фактът за неговата сексуалност беше широко известен и преди да го каже на нарочна пресконференция. А и едва ли някой и от двата пола е смятал Халфорд за секссимвол, освен ако няма сексуален фетиш към мощни, високи мъжки гласове. На границата на хилядолетието той приключва с експериментите и се връща към консервативния хеви метъл с чудесния Resurection (2000) Следващият му албум, обаче отново е слаб. Сякаш съдбата тика двете разделени половини на великата група една към друга. Завръщането на Халфорд в JUDAS PRIEST е предизвестено дълго преди 2004 година, когато става факт. След това вокалистът издаде още няколко солови албума, за които се правя, че дори не съм чул – толкова са слаби, че се срамувам вместо него.

Angel of Retribution (2005)

И така, нашите стари нови герои запретват ръкави и правят упражнението „Дайте сега да видим какви песни сме правили през годините и са отпаднали от предишните ни албуми, защото са слаби“. Нямам преки доказателства за този начин на действие на музикантите, но материалът в Angel of Retribution ми говори точно това. Посредствени песни и разнобой на идеите. Все пак JUDAS PRIEST са се събрали в титулярния си състав, правят някакви неща и събитието е прието радушно от критика и фенове.

Оценка: 5,5/10

Nostradamus (2008)

Уважавам желанието на групите да правят концептуални албуми, но не и по този начин. Лошо звучене, слаба музика, Халфорд пее като застаряваща естрадна певица. Само едноименното парче може да се слуша, защото прилича подозрително много на Painkiller.

Оценка: 5/10

Официално JUDAS PRIEST тръгват на прощално турне, последвано до наши дни от още поне пет прощални турнета. Старите банди обичат дъълго да се прощават. През 2011 година един от основателите на бандата К.К. Даунинг я напуска, под претекст, че му е време да се пенсионира. Глупости! Рок музикант пенсиониран, дръж ми шапката! Имало е вътрешни противоречия, както си пролича от събитията няколко години по-късно, когато хвърчаха умерено обидни реплики по медиите и в интернет, а К.К. Даунинг създаде собствена PRIEST – група, че направи и албум с нея, като вокалист му беше същият онзи злополучен Тим Оуен, но тук в много по-добра светлина.

Redeemer of Souls (2014)

Още един посредствен албум, издаден под великото име. На места Халфорд се опитва да пее като преди, което при слушане поражда притеснение, че човечецът ще получи някой удар. Продуцентът Майк Екзитър, окепазил прощалният албум на BLACK SABBATH (13) прави всичко възможно да прецака саунда и на Redeemer of Souls. Още от началото на кариерата си JUDAS PRIEST трябваше да са разбрали, че не работят добре с продуценти на BLACK SABBATH. Единственото положително нещо е изборът на китарист, заместващ К.К. Даунинг. Ричи Фолкнър, свирил дотогава в почти неизвестните VOODOO SIX (за тях повече тук) пасва като дялан камък в китарната секция на групата.

Оценка: 5,5/10

През годините музикантите много са патили от лоши, или поне неправилни продуценти. Вероятно са подценявали този факт с надеждата, че качеството на песните им ще надмогне недостатъците на звукозаписа. До голяма степен сметката им излиза. Но не и за последните албуми, където качеството на композиране просто е по-ниско. Затова JUDAS PRIEST взимат странно и дръзко решение – за следващото си влизане в студио поканват отново Том Алъм, за мен поне доказан некадърник. Хитрото обаче е, че бандата се подсигурява, като вербува и категорично най-добрия метъл продуцент на 21-ви век до момента – Анди Снeйп. В крехкия баланс между двамата звукозаписни гурута се създава последният засега албум на JUDAS PRIEST, на който ще обърнем само малко повече внимание.

Firepower (2018)

Роб Халфорд (Rob Halford) – вокал,

Глен Типтън (Glenn Tipton) – китара,

Ричи Фолкнър ( Richie Faulkner )– китара,

Ян Хил (Ian Hill) – бас,

Скот Травис (Scott Travis) – барабани.

Продуценти: Том Алъм (Tom Allom) & Анди Снeйп (Andy Sneap), компания Sony Music.

Едноименното Firepower стартира без протакване с китари, жилещи като оси. Барабаните стрелят като минигън в ръцете на обезумял войник. Халфорд пее стабилно и без изхвърляния. Никакви излишни усложнения, проста и ударна агресия, засилваща очакванията за следващите песни като вкусен ордьовър.

Lightning Strike. Стегната песен в стил Hell Patrol. Малко патетична за моя вкус, но ясна и добре изградена.

Evil Never Dies е мощно парче, прототраш, като този, който Халфорд свиреше в групата си FIGHT. Максимум агресия с минимум изразни средства, но напълно достатъчни, за да превърнат композицията в една от най-добрите в албума.

Започваща с къс увод на бас и солокитара Never the Heroes е прочувствена песен, с ясна мелодична линия и меланхолична нотка. Макар и гласена за хит, тя е по-скоро умерено добра.

Necromancer. Тържествено мрачна и сравнително безлична, но само до предприпева и припева, където нещата се оправят.

Children of the Sun. Още една мелодична песен, внушаваща тъга, без мелодията всъщност да е такава.

Guardians е интродукция с пиано и китари към

Rising from Ruins, скритият хит в албума. Напомня ми на онези напрегнати и същевременно мелодични песни, които правеха навремето QUEENSRYCHE в „Operation: Mindcrime (1988). Има нещо дълбоко и прочувствено в нея, което не отнема от метъл тежестта и. Трябва да се слуша внимателно.

Flame Thrower. В някаква степен странна песен. Зловеща, отчуждена, дразнеща слуха и същевременно фактът, че не те оставя равнодушен, изключва възможността да е слаба.

Spectre, за сметка на това е балсам за душата. Хубави рифове, сполучливи градации, раздвижен ритъм и чудните вокали на Халфорд отгоре. Страхотна песен!

Traitors Gate. Още една патетика – този път в стил MANOWAR. Обективно погледнато добра песен. Друг е въпросът, че лично аз въобще не харесвам този мелодраматичен начин на музициране. А и JUDAS PRIEST са достатъчно големи сами по себе си за да залитат към нещо много по-посредствено от собственото им творчество.

No Surrender. Има парчета, които направо те целят в „десетката“. Те са директни, видимо от душа и буквално се изливат върху теб. С непретенциозна музика, но веднага набиващи се в мозъка. No Surrender е от тази категория. Джудас не са правили такава жизнерадостна (въпреки тъжната причина за написването и, за която ще стане дума по-долу) хитова песен от времената на British Steel насам.

Lone Wolf не прави впечатление на първо слушане. Дори и на пето. Трябва да мине време, преди да разберете, че е една от най-добрите песни в Firepower. Относително бавна и тежка, много добре разработена. Без да прекалява, Роб Халфорд дава повече тяга на гласа си и прави най-добрата си партия в този албум.

Sea of Red, пауър балада, каквато JUDAS PRIEST не са правили от 1978 година. Че и хубава при това! За този тип песни се смята, че са умрели с края на миналия век, но Sea of Red опровергава това глуповато твърдение. Впечатляващ завършек на този албум.

Никога не отписвайте стара рокгрупа. Освен ако между вас и музикантите не лежи поне един метър пръст. На възраст, в която хората, държейки бастуни седят по пейките в парка, вперили празен поглед в безвъзвратното си минало, JUDAS PRIEST отново издават високооктанов хеви метъл със световно качество. Песните са къси и стегнати, повече от грамотно изсвирени и аранжирани. Няма чак епохални хитове, но средното ниво е много високо.

На чисто индивидуално равнище музикантите също са се справили. Барабанистите, наблягащи на ритъма с две каси не са ми любимци, но Скот Травис е маестро и уплътнява всяка песен по най-добрия възможен начин. Басистът Ян Хил може много повече, отколкото показва, но винаги е бил отборен играч и не изпъква, а само присъства в композициите – най-надеждният боец в групата.

Китарното дуо Типтън/Фолкнър е ни повече, ни по-малко от съвършено. Двамата сякаш са свирили заедно цял живот. Не вярвах, че след напускането на К.К. Даунинг ще се намери толкова добър партньор на Типтън, но ето на – Ричи Фолкнър го прави. Тук стигаме до неприятна вест, разчула се точно около издаването на Firepower – Глен Типтън се е разболял от синдром на Паркинсон – нелечима болест на нервните окончания. На него е посветена песента No Surrender. В турнетата след албума пътува и Анди Снeйп в качеството си на китарист, заместващ титуляра в част от песните по време на живите изпълнения. От своя страна К.К. Даунинг реагира остро, че не са извикали него да замества стария си колега и известно време имаше прехвърчания на реплики между него и групата по медиите. Така, или иначе новината е твърде лоша, защото Паркинсон е дегенеративно заболяване, което удря основно крайниците и дните на Типтън като китарист са преброени. Това обаче не личи в записите, където всичко е на мястото си.

Халфорд все пак си остава основното оръжие на JUDAS PRIEST. Той имаше проблеми с изпяването на партиите си на концерт още преди трийсетина години. Сега като го гледам, имам чувството, че ще вземе да припадне на сцената. Почти никакъв глас не му е останал. Firepower е неговото помирение с реалността. Трябваха му половин дузина албуми – солови и с Джудъс, за да разбере, че вече не може да прави онези чудеса – едновремешните. Тук Халфорд звучи спокойно, уверено и мощно, именно защото не се опитва да се състезава с по-младото си „аз“. Това е най добрата му вокална работа от 2000 година, когато прави соловият си албум Resurrection.

И няколко думи за звука. Явно комбинацията Алъм – Снeйп e сработила, защото звукът е смазващ. Като за световна група JUDAS PRIEST са имали твърде много проблеми със звука. Не съм сигурен дали самите музиканти осъзнават колко са ощетени песните им от нефелни продуценти. Чак през 1990 година срещат правилния човек – Крис Цангаридис и резултата е потресаващо добър. Firepower е първия перфектно звучащ албум на бандата именно от Painkiller насам. Том Алъм според мен е фасада, символ на приемствеността спрямо онези славни времена. Но във всеки тон личи почеркът на Анди Снейп, който успява да изкара най-убийствения саунд от всяка група, с която е работил. Прави го и тук, и дано още дълги години да бъде така!

Албум : Firepower

Оценка : 7,5/10

Firepower дойде през 2018 година да покаже, че там където е имало талант и вдъхновение, дори след години разочарования и неудачи, пак може да се случи нещо добро. Важното е да правиш това, което обичаш и никога да не се предаваш.(No Surrender!)