STEPHEN PEARCY – Превъплъщенията на един плъхх

В онези бляскави години най-бляскавото нещо бяха булевардите на Лос Анджелис. Постоянен купон в музикални клубове, стриптийз барове, ресторанти, частни партита. Безбройни момичета със стърчащи във всички посоки коси, лъскав грим и оскъдни шарени парцалки  за облекло. Мъжете, изглеждащи почти като тях, като неумело облечени травестити, но с ярко изразено мъжкарско хулиганско поведение. Секс, пиене и наркотици на всеки квадратен сантиметър.  И рокмузика, много рокмузика. Така изглеждаха 80-те години на 20-ти век в Лос Анжелис, музиката там беше бляскава като всичко останало, или пък всичко останало беше бляскаво като музиката. Трудно ми е да преценя, като тогавашен невръстен обитател на сивия соц  дали бляскавото е било предизвикано от банди, имащи нужда от ярки отражения на сценичните прожектори, или самото бляскаво си е създало подходящия за него си музикален стил. Но доминиращата музика в онова време е ясна и тя е глем метъла. Тя успява в течение на близо десетилетие, посредством множество славни групи почти да завладее света, преди за броени месеци да бъде издухана от водещите музикални сцени от гръндж вълната и алтернативната музика. От Булеварда на Залеза  тръгват VAN HALEN, MOTLEY CRUE, W.A.S.P., POISON. Също и GUNS `N ` ROSES, SKIDROW, WARRANT и още цял легион от шаренùя и здрав рокенрол. Оттук тръгват и RATT – групата, която ни интересува. Или по-точно нейния вокалист Стивън Пиърси и неговите солови приключения от последните години.

RATT през осемдесетте години са една от най-добрите американски метъл банди. Свирят някакъв техен си спокоен метъл – нито толкова лигав като на повечето банди от ЛА, нито толкова твърд като на европейските им колеги. Не безусловно, но в повечето албуми музиката им е на прилично ниво. Разпадат се точно навреме в навечерието на гръдж вълната и така запазват доброто си име, без да се налага да правят унизителни музикални пируети, за да останат слушаеми.

Въпросния Стивън Пиърси, като млад иска да участва в автомобилни състезания. Един ден преживява тежка катастрофа, която го вкарва за месеци в болница. Там младежът се оказва в интимна близост с една китара и това променя веднъж завинаги професионалната му ориентация. След време той създава своя група – бъдещият  RATT. Следват дузина славни рокенрол години, а след разпада певецът на RATT първоначално прави ARCADE с барабаниста на CINDERELLA Фред Къри, после пее в индъстриал формация, преди да направи задължителния реюниън с  RATT, увенчан с албум през 1999 година.

След него Пиърси официално започва солова кариера с Before and Laughter (2000). Дарк гръндж – така горе долу може да се определи стилът на първите четири албума на певеца. Стават за слушане и нищо повече. Следва повторно събиране с RATT, албум през 2010 г. и раздяла, този път със скандал.

Няколко години Стивън изкарва, спотайвайки се под обществения радар. До 2017 г. когато излиза на повърхността със

Smash (2017)

Стивън Пиърси (Stephen Pearcy) – вокал, китара,

Ерик Ферентинос (Erik Ferentinos)– китара,

Франки Уилси – китара

Мат Торн ( Matt Thorne)– бас, клавишни,

Грег Д`анджело/ Скот Куган (Greg D Angelo / Scott Coogan) – барабани.

Продуцент:неизвестен, Фирма-издател: Frontiers Music SRL / Top Fuel Records.

Този албум започва с гръндж песента I Know I’m Crazy. Странно, трябваше доста години да минат преди да осъзнаем, че от грънджа до глема, чисто музикално  има само една крачка. Навремето медиите и издателите, за да се отърват от глем метъла, противопоставиха грънджа на него, но в чисто имиджов план. По-късно групи като VELVET REVOLVER на Слаш и Уейланд така омешаха двата стила, че е трудно да се разбере къде се намира ухото на единия и средния пръст на другия. Тази песен е пример за въпросната симбиоза.

Ten Miles Wide. Приятен хеви метъл в стил RATT. Непретенциозна, но стегната и зареждаща песен.

Shut Down Baby е в стил южняшки рок. Весела, със слайд китари и саркастично звучащ вокал.

Dead Roses. Още един гръндж. По-мрачно и праволинейно от откриващото парче.

Lollipop. Ето и една леко лигава глем песен. Свежа и направена по всички правила.

Hit Me with a Bullet . Безспорно хитова песен, може би най добрата в албума. Закачлив припев, спънат ритъм и запомнящ се риф по време на пеенето.

Rain. По-мелодично парче, леко биещо на балада, има и такъв мотив преди солата и в края. Много добро и прочувствено.

Want Too Much е интересен хибрид с мелодичен припев и същевременно тежки, почти груув китари. Стегнато и качествено.

What Do Ya Think е пак южняшки рок парче, със слайдови китари, умерено темпо и добро усещане как се прави този вид песен.

Jamie. Натегнато, някак сериозно, в стил стария RATT, задържащо вниманието.

I Can’t Take It (2017) Годината в заглавието предполага, че има и по-ранна версия на песента, но поне аз не мога да я намеря. Иначе пак приятно ненатрапчиво RATT звучене.

Passion Infinity е също сравнително бързо и леко напрегнато хеви метъл парче със запомнящ се припев.

Една пауър балада за десерт – без да изпъква особено, но в нея си личи почеркът на старите майстори.

Простота (да не се бърка с простотия!) Семпли песни с два , най-много три мотива. Мъчейки се над горните редове, установих, че няма кой знае какво да се пише за тях. Но пък всичко си е на мястото – звук, пеене, музика, точно колкото трябва. Smash с лекота обединява няколко стила под общ знаменател, без да звучи разхвърляно. Музикантите свирят точно колко трябва – грамотно и компетентно. Стивън Пиърси има сравнително невзрачен глас, умерено характерен и техничен, но успява да пее с лекота в различни поджанрове, оставяйки при това индивидуалния си отпечатък  върху материала. Звукът на албума е достатъчно качествен, за да предаде идеите по най-добрият начин. Ако бяха правени преди 30 години, половината от песните щяха да са горещи хитове, а самият Smash да пребивава по върховете на класациите с платинени продажби.

Албум: Smash (2017)

Оценка: 7,5/10

Този път Стивън Пиърси и компания не се помайват и записват следващият албум

View to a Thrill (2019).

Съставът и компанията са същите, като на предходния:

Стивън Пиърси (Stephen Pearcy) – вокал, китара,

Ерик Ферентинос (Erik Ferentinos)– китара,

Франки Уилси – китара,

Мат Торн ( Matt Thorne)– бас, клавишни,

Грег Д`анджело/ Скот Куган (Greg D Angelo / Scott Coogan) – барабани.

Продуцент:неизвестен, Фирма-издател: Frontiers Music SRL / Top Fuel Records.

U Only Live Twice. Без никакви изненади записите започват с RATT – ско парче.

Sky Falling. И то е в подобен стил. На водещия риф китарата странно кънти, сякаш на границата на фалшивият тон, което я прави доста интересна за слушане.

Malibu. Малко по-сладникаво и слабохарактерно от предните две, направено по същия предвидим начин.

One In A Million. Вече откровено слабо и скучновато парче.

Double Shot е една идея по-интересна песен, дори и заради простичкия, закачлив риф, който чудесно кореспондира с припева.

Secrets To Tell. С повече риф и отново добър припев, бавничка, но все пак заслужаваща внимание.

Това е друга класа! Not Killin’ Me е безспорния хит на албума. Простички, но грабващи мотиви на китарите, не виртуозно, но интересно соло в средата, прочувствено пеене, добър аранжимент – всичко си има това парче. Лъха някаква меланхолия от него, много характерна за стария RATT.

Dangerous Thing . Явно по-добрите парчета са запазени за втората половина на албума. Това е едно от тях. Безличните китари по време на пеенето се компенсират от хубавия припев.

I’m a Ratt. Името казва по-голямата част. Страхотен риф и пеене в духа на групата/гризач от заглавието. Ако беше с по-добър звук и аранжимент щеше да е истински хит в подходящото време, но и в това състояние си заслужава слушането.

From The Inside. Още един добър риф и закачливо пеене. Средняшка песен, но в добрия смисъл на понятието.

Violator за разнообразие е гръндж парче, но мръснишки и мрачно изпълнено. Такива песни правеше Пиърси  в първите си солови албуми.

View to a Thrill завършва със съвсем малко по-различна версия на Not Killin’ Me.

За разлика от Smash (2017) тук има доста трески за дялане. Отново музикантите са на ниво. Песните са простички като структура и мелодия, но целенасочени и ясни. Първият проблем е в звука. Не знам кой продуцира този албум, но не се е справил добре. Китарите се изтеглени малко на заден план, а баса и барабаните, не са пригодени за нещо повече, освен да поддържат ритъма. Затова се създава странната ситуация на слушалки ушите да „търсят“ какво точно правят китарите. Не е фатално, но пък е дразнещо. Друг проблем са просто по-слабите песни. Ако в предния албум имаше голямо разнообразие на стиловете, хармонично обединени от звука и вокалите на Пиърси, тук еднообразието се натрапва и мелодиите се размиват след слушане. Има, разбира се и щастливи изключения. И трети проблем – самият Стивън Пиърси звучи малко уморено и еднообразно. Това си има не само творчески причини. По думите на певеца през 2018г. е бил диагностициран с цироза на черния дроб и се е наложило да преминава през ада на различните терапии. Също така след няколко концерта с RATT, малко след издаването на View to a Thrill, турнето бива прекратено, защото Пиърси има проблеми с „ходовата част“ и прави операция за смяна на става. Тези патила, заедно с пандемията отлагат за неопределено време и предвидения албум на RATT за 2020 – годината на металния плъх. Не всичко, а понякога и съвсем нищо в живота не върви по план.

Албум: View to a Thrill (2019)

Оценка: 6,5/10

Стивън Пиърси не е особено ярка звезда, не е Томи Лий, Аксел Роуз или Бон Джоуви, които хората разпознават и до ден днешен. Нещо повече, хора, които са се сблъсквали с него го определят като „задник“, което, да си признаем, е неразделна част от длъжностната характеристика на рок звездите. И все пак последните му два албума като цяло показват свежест и талант и то в изчерпан и непопулярен вече стил като глем метъла. Певецът заслужава уважение дори само затова, че въпреки здравословните си проблеми и напредъка на възрастта продължава да прави хубава музика.