Tygers of Pan Tang – Метъл в очите на тигъра

  Интересно време в историята на твърдата музика е 1980 година. Там някъде, в кратки срокове и в условията на изключителна динамика и ентусиазъм от страна на изпълнители и фенове се случва симбиозата между музикалното разнообразие на хард рока и агресията на пънка, която днес бихме нарекли класически хеви метъл.

  Още от самото начало явлението си има название – Нова вълна на британския хеви метъл (NWOBHM), непълно и некоректно с оглед на реално международния характер на стила. Все пак ядрото е от английски групи, това не може да се отрече. Няколко бегли подробности за състоянието на рок сцената около 1980 година:

  Пънк рокът умира след кратко и бурно съществувание. Стихийният му протест срещу статуквото няма достатъчно аргументи, за да оцелее като музикален стил. Бива заменен от суперкомерсиалния ню уейв, който е един от мейнстриймите на следващото десетилетие. По-късно гръндж вълната дава нов тласък на пънка в мъртвороден и много лигав вариант.

  Малко по-рано, през 1978 година излиза първият албум на VAN HALEN и предизвиква такава буря, че в китарното изкуство вече нищо не е същото. Скоро след това натрупването на идеи, носени от множество млади и надъхани банди дава ново качество – въпросната NWOBHM.

  В 1980-а процесът е в разгара си. IRON MAIDEN издават титаничния си дебют. DEF LEPPARD също тръгват оттук. С двата си албума през годината SAXON устремно набират популярност. Някои по-стари банди също яхват гребена на тази вълна. Например British Steel на JUDAS PRIEST реално ги превръща в звезди от първа величина. MOTORHEAD с Ace of Spades достигат музикалния си връх. В Германия SCORPIONS загърбват хард рок миналото си и влизат с гръм и трясък в 80-те чрез своя Animal Magnetism. Пак там, макар че големите им подвизи са все още в близкото бъдеще АССЕРТ с I’m a Rebel окончателно и безвъзвратно се установяват в трънливото поле на хеви метъла. Гигантите от BLACK SABBATH поставят ново начало с Рони Джеймс Дио и Heaven and Hell. Достойният отговор на бившият им вече вокалист Ози Осбърн е Blizzard of Ozz. И накрая на това резюме, като черешка на тортата е феноменалният във всяко едно отношение Back in Black на АС/DC – най-продаваният рок албум на всички времена.

  Излагам тази минимална информация, за да илюстрирам какви великани са били във вихъра си на металната рок сцена тогава. Чудовищна конкуренция, немислима в наше време! Тя ражда истински шедьоври в жанра. А зад всяка една успяла банда има стотици други, жадни за своя дял от славата и признанието. Това са невъзпетите музикални герои на онова време. Сред тях са и главните действащи лица на тази статия, а именно TYGERS OF PAN TANG.

  Сформирана в североизточното английско градче Уистли Бей (население колкото Дупница), групата издава няколко сингъла, забелязана е, и през въпросната 1980 година записва първият си албум

Wild Cat

в състав:
Джес Кокс – вокали,
Роб Уиър – китара,
Ричард Лоус – бас,
Брайън Дик – ударни

  Продуцент е самият Крис Цангаридис, десет години по-късно станал „виновник“ за звука на умопомрачителния Painkiller на JUDAS PRIEST. Wild Cat е типичен продукт на тази метъл вълна, заляла целия свят навремето. Албумът влиза от раз в Топ 20 на Великобритания и е приет добре от всички. Елементарни, донякъде еднообразни, но динамични мелодии, пълни с настроение и решителност. Изявени хитове няма, може условно да набедим за такъв Euthanasia. Killers и Insanity са въздействащи и с епична структура песни.

  Голямата дупка в записите е певецът Джес Кокс (бъдещ създател на LIONHEART), който навсякъде си мрънка по един и същ начин и прави продукцията да изглежда доста по-пънкарска, отколкото всъщност е. „Грешката“ е поправена на следващата година, когато вокалист става Джон Деверил. Разликата между него и Кокс е почти като между Брус Дикинсън и Пол Ди Ано в IRON MAIDEN – несъизмерими са. Също така като втори китарист се присъединява виртуозът Джон Сайкс, по-късно направил име с участията си в групи като THIN LIZZY, WHITE SNAKE и BLUE MURDER.

  През 1981 година в този състав, и за същата фирма TYGERS OF PAN TANG правят два албума:

Spellbound

и
Crazy Nights

  Те отново са приети добре и намират място в британските класации. Нещата се развиват добре за музикантите. Големи хитове отсъстват, но като средно ниво те не отстъпват в песните си (много) на водещите групи в жанра. От сегашна гледна точка банди от тяхната черга като SAMSON (с Брус Дикинсън) и DIAMOND HEAD (известни предимно с това, че METALLICA им прави кавъри) имат доста по-посредствена продукция.

  Стилът на двата албума е надграждане спрямо дебюта. Spellbound получава по-голямо одобрение. Изпъкват парчета като Gangland, Take It и баладичната Mirror. Моят категоричен фаворит обаче е Crazy Nights. Изпълнен с простички, но запомнящи се и дръзки рифове, вихрени китарни сола и най-вече с изключителното пеене на Джон Деверил, това е най-добрият албум в дискографията на бандата. Няма слаба песен. Тарикатската Never Satisfied, бурята Running Out Of Time, или меланхоличната Lonely Man могат да бъдат христоматийни примери как се прави класически хеви метъл.

  Чисто музикално в тази си фаза TYGERS OF PAN TANG не са бързи като MOTORHEAD, задълбочени като IRON MAIDEN, или тежки като JUDAS PRIEST. Най-много наподобяват на SAXON от стожерите на стила, доколкото имат подчертана мелодична линия и корените им в блуса и рокенрола са по-ясно изразени.

  След Crazy Nights Джон Сайкс напуска, заменен от китариста Фред Пърсър. С този акт условно завършва първият период в историята на TYGERS OF PAN TANG. Следващият албум

The Cage (1982)

  прави рязък музикален завой. Както споменах, по това време динамиката в развитието на твърдата музика е изумително. NWOBHM се ражда бременна с нови, по-екстремни стилове. Там някъде, в подземните си леговища в Нюкасъл VENOM вече забъркват демоничната смес на блек метъла. Прекалено шумни банди като RAVEN и канадците ANVIL издават албуми и вилнеят из клубовете. В Сан Франциско се създава цяла сцена, дала на света класическите спийд и траш метъл. Идеите на музикантите са толкова много, че изпреварват вкусовете на публиката и мениджърския капацитет на звукозаписните компании. Скоро метълът се разделя на две основни течения – радикалното (на METALLICA, SLAYER и компания) и свъхкомерсиалното, също доминирано от американски банди като MOTLEY CRUE и RATT. Представителите на класическата линия като TYGERS OF PAN TANG до голяма увисват в небитието. Стотици талантливи групи са подложени на натиск да се променят музикално в някоя от основните насоки, иначе рискуват да попаднат в дълбок ъндърграунд, или директно да се разпаднат. В този своеобразен „център“ оцеляват само най-добрите банди – и като талант, но и като умения да се саморекламират и създават определен имидж, привлекателен за публиката (типичен пример за това са IRON MAIDEN, които от години не правят нищо читаво в музикален план, но митологията им действа безупречно). Все пак и големите в класическия хеви метъл си имат своите забежки. Например JUDAS PRIEST с Turbo(1986) и пак IRON MAIDEN, които след 1984 година омекотяват звука си, ползвайки клавишни инструменти за фон. Какво остава пък за по-малките групи от NWOBHM?!

  Освен двете главни насоки по онова време в метъла има и трета, много разнородна, която взима своя дял от вниманието на феновете, но все пак е малко в страни от светлината на прожекторите. За себе си я наричам „линията JOURNEY“. Това са групи, които общо взето свирят мелодичен и шлагерен рок, но не по начина на MOTLEY CRUE и GUNS`N`ROSES (на по-късен етап). „Линията JOURNEY“ по моя доста волен критерий включва тях, изпълнители като NIGHT RANGER, ако щете TRIUMPH и FOREIGNER и дори скандинавците EUROPE. Съвсем условно към тази пъстра черга можем да причислим част от арт рок бандите и, по принципа на неопределеността – първото поколение, свирещо прогресив метъл. Точно в тази посока избират да се развиват и TYGERS OF PAN TANG.

  The Cage става за слушане. Парчетата в него не са лоши. Но омекотяването на стила е твърде рязко и се случва за съвсем кратко време. Не може да запишеш Running Out Of Time и само след няколко месеца да се перчиш с Tides. Въпреки това албумът се превръща в най-добре класирания и продаван продукт на бандата. Кавърът Love Potion No.9, симпатично, но и доста лигаво парче, се превръща в хит сингъл.

Скоро след това TYGERS OF PAN TANG са готови с песни за нов албум. Компанията, с която са обвързани с договор (МСА), обаче не одобрява готовия материал.

  Във времената преди интернет за цялата попмузика звукозаписните компании играят ролята на корпоративните робовладелци. С възможностите си да финансират записите, да ги разпространяват и рекламират, те имат последната дума дали една група ще успее, или не. Едно е да имаш добри идеи, друго е да ги пресъздадеш в студио и съвсем трето и четвърто е да напълниш магазините с плочи и да тръгнеш на шумно рекламирано турне. Компаниите се занимават с всичко това и обгрижват питомците си, но на цената да се бъркат във всички аспекти в живота и творчеството им. Конфликти с тях имат дори най-големите звезди на музикалната сцена, които им носят милионни приходи от продажби. Те могат да открият таланта, да го финансират и направят известен и богат, но и да го съсипят, потапяйки го в анонимност. В случая с TYGERS OF PAN TANG различията се оказват непреодолими. МСА отказва да издаде новия им албум, музикантите отказват да променят нещо в него. Изход от ситуацията би бил групата да смени компанията, но неустойките по разтрогването на договора им са толкова високи, че не се намира кой да ги плати. Изпаднали в безизходна ситуация TYGERS OF PAN TANG се разформироват. Раздорът не пречи през годините МСА да издадат куп сборни и концертни албуми на бандата. Така работи бизнесът.

  Две – три години по-късно певецът Джон Деверил и барабанистът Брайън Дик с други музиканти възстановяват групата и за друга компания (Music for Nations) правят

The Wreck-Age (1985)

  Албумът продължава и задълбочава шлагерния и лековат стил от The Cage. Материалът не е лош, на места е откровен поп-рок, с някои изключения като едноименното парче, подходящ за слушане от фенове на FOREIGNER.

TYGERS OF PAN TANG обаче не са FOREIGNER и албумът минава незабелязано за аудиторията. Същото може да се каже и за

Burning in the Shade (1987)

  Още по-полиран и лишен от каквито и да било остри ръбове саунд. Вече няма и следа от енергията и рифовете на първите албуми. Доминиращи клавишни инструменти, наистина добри, но безлични вокали на Джон Деверил…и нищо повече. Съвсем логични са лошите отзиви и липсата на интерес от страна на публиката. Изправени до стената, TYGERS OF PAN TANG се разпадат за втори път, вече окончателно.

  Шегувам се.

  Метъл сцената е като сапунен сериал, от онези, в които се сменят по няколко поколения изпълнители и зрители. Нищо и никога не загива и не си заминава завинаги. Музиканти участват и после тръгват по пътя си, но бандите си седят, дори и да зачезнат за някакъв период от време – възкръсват, и така, година след година и вовеки веков!

  TYGERS OF PAN TANG благополучно прекарват в небитието 90-те години на 20-и век – време, в което музикалната сцена е меко казано враждебна към този тип групи. В началото на новото хилядолетие се забелязват признаци за повторно оценяване на постиженията в метъла. Явлението не е някакъв ренесанс, а носталгична вълна. Тя и до днес е в разгара си, поддържана от интереса на феновете. Поевтиняването на технологията за записи, свободният обмен на музика в интернет и мрежата от фестивали по целия свят спасяват стила от забрава.

  Китаристът от оригиналната формация Роб Уиър събира отново TYGERS OF PAN TANG заедно с Брайън Уест – бас, Тони Лидел – вокали, Диано – китари и Крейг Елис – ударни. В този състав записват

Mystical (2001)

  Z Records – компанията, издала албума, скоро разтрогва договора си си с бандата, заради слаби продажби, добре позната картинка. За мен Mystical е чудесен повторен (потретен, фактически) дебют на TYGERS OF PAN TANG. Още от първата песен Detonator, напомняща на хитове на SAXON се усеща хъс, настроение и качество. Firepower, Roar, Keep the Rock alive, всички парчета си заслужават да бъдат чути. Стилът е абсолютно завъщане към корените на групата. Дори в звука на китарите и в пеенето на Тони Лидел, който технически отстъпва на Деверил, но е чудесен вокал, има нещо сурово, гаражно и спонтанно.

  През 2004 година TYGERS OF PAN TANG издават

Noises From the Cathouse

  Отново има персонални промени. Вокалист е сходния на Деверил и Лидел като певчески качества Ричи Уикс, бивш фронтмен и басист на АNGEL WITCH. Без да бягат по никакъв начин от стила си, музикантите създали са по-дълги и претенциозни като структура песни. Вкарани са клавишни като фон, има и по-активни ударни. През всички композиции преминава някаква минорна и меланхолична нотка. Без да се посочва някаква конкретна песен Noises From the Cathouse като качество по никакъв начин не отстъпва на предшественика си, дори го превъзхожда. Скоро след излизането на албума ветровитото място на певеца отново се овакантява. Постът е поет от италианеца Джакопо Мейле, който задълго се задържа на него. Излишно да се уточнява, че той като данни и начин на пеене прилича на тримата си предходни колеги и без проблеми се вписва в стила на бандата.

Animal Instinct (2008)

  стартира с няколко енергични, но доста лековати и повърхностни песни. Стилът привидно не се различава от този на предходните записи след реюниъна, но материалът на моменти откровено доскучава. Единственото парче, което наистина ми допада е If You See Kay.

Ambush (2012)

  Тенденцията от предищният албум се запазва, но все пак музиката е по-стойностна. Интересното тук е, че с She, Play to Win, Hey Suzie! и Speed добрите неща са във втората половина на записа.

Някъде по това време в TYGERS OF PAN TANG се случват нова персонална промяна. Като втора китара, заменяйки Деано, идва Мики Кристъл. Не знам дали този приток на свежа кръв способства положителната промяна, но едноименния

Tygers of Pan Tang

  от 2016 година е рязък скок нагоре в качествено отношение. Още от първата песен Only the Brave, през написаната сякаш от POISON, но чудесна Glad Rags, Never Give In и Blood Red Sky целият албум пулсира с нова свежест и енергия. Със сигурност това е едно от най-добрите заглавия в дългогодишната кариера на бандата.

  И така добутахме времето до ноември 2019 година, когато TYGERS OF PAN TANG издадоха последния си засега албум, именуван

Ritual

  Продуциран за Mighty Music от датският музикант Сьорен Андерсен Ritual продължава линията от 2016 година. Все пак има някои разлики. Саундът е по-дълбок и не толкова рифов. Песните като цяло отстъпват по класа, макар да има великолепни композиции като Destiny и White Lines. Има нещо разхвърляно в повечето парчета, липсва стегнатата структура. Иначе материалът не е слаб, само малко отстъпва на този от Tygers of Pan Tang.

  Споменавал съм в други статии за своеобразния филтър, през който минаваха записите на групите, за да стигнат в България по тоталитарно време. Този филтър беше формиран не от властите, а от специфичните вкусове на българските фенове тогава. Много банди получиха често незаслужено голяма популярност, за сметка на други, които по нищо не им отстъпваха. През 80-те години на миналия век слушах метъл като бесен, но не бях и чувал за TYGERS OF PAN TANG. За пръв път научих за съществуванието им от изключителната книга на Велин Станев „Превъплъщенията на хеви метъла“ някъде към 1993 година. В последвала интернет епоха редките ми и стихийни търсения на твърда музика така и не се сблъсках с тях. До съвсем скоро, когато хаотичната на пръв поглед асоциативна система на Youtube не ми изкара клип от техния последен албум.

  TYGERS OF PAN TANG свирят класически хеви метъл на една преситена с такава музика сцена. Въпреки това прекарах много часове слушайки песните им и съм изумен, че група с толкова богато и преобладаващо качествено творчество може да мине (почти) незабелязано не само у нас, но и по широкия свят. Има групи от това поколение къде по-известни от тях, чието творчество през новия век значително отстъпва като класа на направеното от TYGERS OF PAN TANG. Заслужава си метъл феновете да дадат шанс на тези музиканти, като поне преслушат нещо от тях. Знае ли човек, може и да им хареса…