METALLICA 2016. ПОНЯКОГА ТЕ СЕ ЗАВРЪЩАТ

За METALLICA толкова се е писало, пише и вероятно ще се пише, че всеки нов материал има характера на спам. Обемът информация за всяка тяхна песен, концерт, нота, поет дъх, изпуснат дъх, ходене до тоалетна, закуска, обяд, вечеря е толкова голям, че, мисля си, още малко хич няма да натежи върху тази грамада от текстове, снимки и видеа, с които групата, мениджмънта и нейните фенове ни засипват.

Става въпрос за новия албум на бандата от 2016 г.

Няма да ви губя времето, за да доказвам, че METALLICA са най-голямата и важна група в историята на метъла. Вие си го знаете и аз си го знам, и независимо дали ни харесва, или не, това е факт.

След пет епохални албума между 1983 и 1991 години, в които METALLICA предефинираха въобще правилата, по които се прави този тип музика, последва дълъг период на творчески лутания и променлив резултати в чисто музикален план, което не се отрази на популярността и комерсиалния успех на бандата, превърнали се в константа. Load (1996) и Reload(1997) бяха що годе прилични албуми, но омекотяването на звука, и високо вдигнатата летва от предните творби станаха причина музикантите да бъдат засипани с критики. Те се опитаха да обяснят, че се променят като хора,и съответно търсенията и в вкусовете им стават различни, но прозвуча като заяждане към феновете от рода на „ще свирим каквото си искаме, а не това, което вие очаквате от нас”. При такова недоразумение репутацията на която и да е банда би се срутила вдън земя, но тук прозвуча като краткотраен семеен скандал, при който всеки от участниците след пет минути не може да си спомни за какво се е карал. Под същото ударение протече и злополучната кампания на METALLICA срещу тегленето на пиратска музика в интернет – гръмна, тресна и се забрави.

Последваха тъй модерните на границата на двата века симфонични адаптации, а през 2003 година бандата отново се опита да яхне новаторската вълна, като доближи своя стил към неометъл звученето. Идеите в  St.Anger са уникално добри, но саундът и аранжиментът са провал, което накара множество хора да го обявят за най-слабата METALLICA въобще. А можеше да е по- различно.

http://srednogorsky.blog.bg/muzika/2015/02/23/metallica-prerabotkata-na-st-anger-ot-2015-g.1340928

И групата сви перките за пионерски напъни. Death Magnetic (2008) беше завръщане в лоното на траша. Без да липсват добри моменти, този албум е най- безличната и нескопосана продукция на METALLICA. И звукът, този път поверен на уж маестрото Рик Рубин приличаше по-скоро на някакъв прецакан SLAYER. Въпреки това Death Magnetic (2008) бе добре приет от фенове и критика, може би защото това, което показа в музикално отношение, не съдържаше никакви изненади.

В последвалите години METALLICA издадоха някакъв странен албум с Лу Рийд, който не заслужава никакъв коментар, както и разни компилации с неиздавани песни. И филм за техен концерт, минал по кината. И концерти. Много концерти. Ако бандата има някаква карта на света и отбелязва местата където е свирила с карфици, вероятно земното кълбо на нея прилича на раздразнен таралеж. Концерти на полюсите пред белите мечки и пингвините (поотделно, в зависимост от полюса). Не съм чувал да са правили концерти например на подводница, или в самолет, но не изключвам и това да е станало. А ако господ даде на музикантите повече здраве и годинки, защо да не забият и в космоса? Покрай активната си концертна дейност METALLICA се включиха и в концерти на „Голямата траш четворка „. Това журналистическо недоразумение се оказа удивително жизнено и носещо в себе си сериозен комерсиален потенциал. Събирането на тежката артилерия в лицето на METALLICA, SLAYER, ANTHRAX и MEGADETH стана причина и София да влезе в световната метъл история с първия съвместен, записан на DVD концерт на тези групи.

Без да спират да лудуват по световните сцени METALLICA започват отдалече записите на своя нов албум. Всичко става публично, с обилна информация, почти като реалити шоу. Голяма част от песните бяха пуснати в обръщение далеч преди официалната премиера на албума,а тези, останали загадка за широката аудитория, бяха нацвъкани на видеоклипове и излязоха буквално ден преди продукта да стигне до магазините. С тази „революционна”  пазарна стратегия суперзвездите най-накрая настигнаха българските си колеги от чалгата, които на границата между двата века заснемаха всяка своя песен на видео (може и още да го правят, знам ли).

И ето, на 18 ноември 2016 година беше официалната премиера на

 

   Hardwired… to Self-Destruct,

Албум, записан от обичайните заподозрени:

Джеймс Хетфийлд – китара, вокал,

Кърк Хамет – китара,

Робърт Трухильо – бас,

Ларс Улрих – барабани,

и продуциран от Грег Файдълмен, Джеймс Хетфийлд, Ларс Улрих.

Изданието е на Blackened Recordings – дебютно за личният лейбъл на METALLICA.

 

 

Hardwired. Едноименната песен – мощно, бързо и насечено спийд метъл парче. Кратко и ясно обещание, че в албума няма да има компромиси и експерименти. Обещание, което няма да бъде напълно спазено.

  

Atlas, Rise! Тържествено начало, постепенна възходяща градация на музикалните мотиви, мелодия на припева, доближаваща се донякъде до патоса на IRON MAIDEN. Добри разработки в средата на песента. Песен от висока класа – добре замислена и изсвирена.

 

   Now That We’re Dead   Тежко, здраво начало в комбинация с простичка перкусия, която е изключително удачна.Много солидна, бавна и напоителна песен, но бавна в смисъл тежка, не баладична. Може спокойно да намери мястото си в Черният албум от 1991 година. Без претенции да бъде хит, едно от най-добрите парчета в албума.

 

   Moth Into Flame   е енергична, раздвижена песен, изсвирена и аранжирана в най-добрите традиции на METALLICA – има от всичко по достатъчно – и свирепи рифове, и двойни китари, и спийд метъл откоси. Илюстрация на това колко всъщност могат да бъдат добри METALLICA като се развихрят, както те си знаят.

 

Dream No More – По-бавна, малко безлична и лека спрямо предходните, но в никакъв случай слаба песен. Интересни вокални партии на Джеймс Хетфийлд. Хубав припев и добри мотиви около солото.

 

Halo on Fire – Най-дългото парче в албума. Приемете това като основната му характеристика. Има баладични моменти, не сладникави обаче, добър припев, моменти ала Unforgiven, но протяжността се усеща и дразни. Свикнали сме бандата да прави опуси, но самият материал в парчето не заслужава такова проточване.

 

Confusion – Дълга интродукция подобна на тази от Am I Evil, последвана от свиреп китарен риф, изсвирен като в най-добрите години на групата. Страхотно попадение, но размито от последвалата постна мелодия и вокали на Хетфийлд. По нататък, при припева и солата нещата се оправят, но остава усещането, че песента можеше да се развие къде по-добре.

 

ManUNkind – Започва отдалеч със заигравка с баса и китарите, прерастваща в доста „свирен”  мотив. Звучи почти веселяшки на фона на всички предшестващи песни и чисто музикално е най-слабото до момента като идея и изпълнение.

 

Here Comes Revenge – С тревожно начало, без много протакване този път песента навлиза в същината си със здрав и енергичен мотив. Пеенето в началните куплети е докато Трухильо „набива пирони” с баса. Като аранжимент напомня на Confusion, но тук нещата са се получили по-успешно.

 

   Am I Savage? – Бавна и на първо слушане лековата песен. Всъщност това е от парчетата, които се „разкриват” след няколко пускания и то като едно от най-добрите в Hardwired… to Self-Destruct. Много живот и агресия има в нея. По доста недвусмислен начин мога да си я представя в дискографията на MEGADETH – стилово и текстово би заспала като дялан камък при творчеството на господин Мъстейн.

 

Murder One  може да бъде отнесена към стилистиката Load/Reload. След доста добро начало същината е доста бледа и изсмукана от пръстите. Ако трябва да окачествя някое от парчетата като „пълнеж” това е точно тя. За щастие е сравнително къса като за METALLICA – точно човек започва да се дразни и тя свършва.

 

   Spit Out the Bone. С претенциите за Damage Inc. на 2016 година. Чудесно направено бурно и емоционално спийд метъл парче, наслада за сетивата. Но не е като Damage Inc.. Нищо,освен Damage Inc. не е като Damage Inc.

 

   Hardwired… to Self-Destruct е разделен на три диска. Първите два са с оригиналните песни, а в третия има кавъри и концертни парчета. Там обаче е и Lords of  Summer. Песента, която беше първата излязла още през 2014 година си остана най-добрата в новата METALLICA. Смяна на бързи и бавни мотиви, разнообразни ритми, усложнена, но слушаема структура. Чудесни, идейни мелодии, перфектен аранжимент. Еманация на най-добрите качества на бандата.

http://srednogorsky.blog.bg/muzika/2014/03/20/metallica-s-nova-pesen-demo.1249683

Албумът на  METALLICA от 2016 година има много положителни страни. И няколко недостатъка.

Поотделно музикантите са се справили чудесно, както подобава на група от най-висока класа, но без изявен виртуоз между тях, ще рече,че никой от тях не изпъква за сметка на отбора. В този смисъл жалко за Трухильо, който не показва и двайсет на сто от уменията си в  METALLICA – музиката не го предполага. Ларс Улрих си е на познатото ниво, има си характерен, умерен стил на свирене и го спазва, без да прекалява с брейкове и откоси на двете каси, но и без да ги избягва. Най-хубавото от него е перкусията в Now That We’re Dead – елементарна, но много на място. Кърк Хамет, чиято китарна техника не е мръднала от 1983 година насам също дава ни повече, ни по-малко от това, което се очаква от него. Дали защото е загубил телефон с няколкостотин оригинални  идеи на него, в  Hardwired… to Self-Destruct е „наказан” да няма нито едно парче, написано от него. За рифовете на Джеймс Хетфийлд няма какво да кажем, а вокалните му партии са доста разнообразни, доколкото позволяват ограничените му гласови способности. Има някои певци, които с напредването на годините започват да пеят по-високо и чисто. Хетфийлд е един от тях. Гласът му е загубил плътност, но пък той е надградил с техника и някои от партиите му са наистина добри.

Hardwired… to Self-Destruct въпреки добре застъпените траш и спийд елементи има излъчване по-скоро на хеви метъл албум. Мястото му в стилово отношение е някъде между … And Justice for All /1988/ и Metallica /1991/. Песните са конструирани по сходен начин – интродукция, по-бърз и агресивен риф и забавяне/омекотяване по време на пеенето. Многообразието на ритми и мелодии донякъде тушират еднотипната схема на парчетата, но при по-продължително слушане става малко тегаво. Самите песни вътре в себе си са добре развити, разчупени, следват своя вътрешна логика. Голямо значение за възприемането им има тяхната визуализация. Например откровено слабеещото Murder One  е чудесен анимиран клип, посветен на безсмъртния Леми Килмистър. Halo on Fire за нелегалните улични боеве също се е получило по-впечатляващо, отколкото предполага качеството на музиката. Но тук не е място за обсъждане видеоклипове, а за музикални достойнства. Такива в Hardwired… to Self-Destruct има доволно много.

Грег Файдълмен участва в миксирането на Death Magnetic през 2008г. Явно бандата си го е харесала оттам, защото неизменно е продуцент на всичко издадено от тях впоследствие. С помощта на Хетфийлд и Улхрих в Hardwired… to Self-Destruct той е докарал доволно чист саунд. Това обаче не е достатъчно, когато става въпрос точно за METALLICA. До 2003 година те имаха във всеки албум свой характерен звук не просто отличаващ ги от останалите, но и поне до някое време златен еталон за жанра. През 1983 година изчистеният, насечен саунд на Kill ‘Em All беше поне половината от революцията, която групата осъществи в метъла. Ride the Lightning (1984) и Master of Puppets (1986) връхлетяха феновете с небивала дотогава мощ. Дори груув и неометъл групите от 90-те години със своите ниско настроени китари не можаха да докарат толкова плътен, мачкащ звук. В 1988 година METALLICA достигнаха нови висини в това отношение с налудничаво- гениалното премахване на баскитарата от записите на …And Justice for All. Черният албум /1991/ със своята балансираност между твърдото и комерсиалното, дело на Боб Рок и до днес е един от най-продаваните и харесвани метъл записи. Има и откровени звукови провали като St. Anger (2003), но това пак беше следствие на творчески търсения на групата за нещо по-различно и ново. Все пак Hardwired… to Self-Destruct е с идея по добър като саунд от безличния Death Magnetic и тъй като групата участва на всяко ниво в оформянето му, явно самите музиканти са доволни от резултата. Това означава само едно: поредно доказателство,че METALLICA се отказва от пионерството в музиката и ще свири само по проверена от времето, удобно смляна за консумация рецепта.

Написаното в горния абзац не омаловажава факта, че музикално това е най-добре стоящия албум на бандата от далечната 1991 година насам – отговарящ на висотата на очакванията и достоен за световната марка METALLICA.

Hardwired… to Self-Destruct /2016/

Оценка: 8,5/10

Снимки: Интернет

Забележка: От клипа по-долу можете да проследите целия албум песен по песен.