DIAMOND HEAD – Само те ли помнят как се прави класически хеви метъл?

DIAMOND HEAD са сред създателите на Новата вълна на британският хеви метъл (NWOBHM). Групата е сформирана през 1976 година от китариста Браян Татлър и певецът Шон Харис в Сторбридж, Англия. След няколко демота издават дебютния Lightning to the Nations (1980). Албумът не е кой знае какво на фона на бурята, която върлува тогава в света на рокмузиката, но в него има няколко песни, които като идеи изпреварват времето си. Две от тях – Am I Evil? и Helpless стават безсмъртни хитове в изпълнение на METALLICA няколко години по-късно.

По това време обаче DIAMOND HEAD са се разпаднали. Вследствие на поредица от грешни мениджърски и музикални решения групата е пометена от свирепата конкуренция във войната за привличане вниманието на феновете. Кавърите на METALLICA и всеобщото уважение, показвано им от първото поколение траш банди им създават легендарен ореол. DIAMOND HEAD опитват реюниън, ознаменуван с нов албум. Средата на 90-те години е най-лошото време за хеви метъла въобще. Групата няма никакъв шанс за реванш, обречена е каквото и да прави в този стил. Затова скоро повторно изчезва от музикалните сцени.

Третият опит за възкресение е от началото на нашият век. От оригиналния състав е останал само китаристът Браян Татлър – и без това основен композитор и движеща сила на проекта. Вокал е Ник Тарт, втора китара – Ейдриан Милс, бас – Еди Муухън, а барабани – Карл Уилкокс. DIAMOND HEAD 3 правят два албума: All Will Be Revealed (2005) и What’s in Your Head? (2007). Те получават множество критики, че са твърде повлияни от грънджа и неометъла. Това е факт, но не прави албумите слаби. Напротив – звучат много прилично и свежо. Все пак бандата изпада в нов няколкогодишен застой.

От него я вади новият вокалист, дошъл на мястото на Ник Тарт – снажният датчанин Расмус Бом Андерсен. DIAMOND HEAD правят четвърти рестарт, с оглед възрастта на „шефа“ Браян Татлър, вероятно последен, но човек не трябва да се зарича, когато става въпрос за рокмузиканти. Групата издава едноименния

Diamond Head (2016)

Brian Tatler – lead guitar, backing vocals

Karl Wilcox – drums

Andy „Abbz“ Abberley – rhythm guitar

Rasmus Bom Andersen – lead vocals

Eddie Moohan – bass, backing vocals

Без официален продуцент, албумът е миксиран от Dave „Big Shirt“ Nicholls за

Dissonance Productions.

Bones започва с решителен риф, излязъл сякаш изпод нервните пръсти на Дейв Мъстейн. С динамичен ритъм и мощно пеене на Андерсен, малко се укротява преди припева, където се взривява отново, приканвайки те да си откачиш врата от куфеене. Силно начало, обещаващо още по-интересни неща нататък в албума.

Shout at the Devil  начева като MOTORHEAD, по време на вокалната част забавя и утежнява. Невзрачна песен, компенсираща донякъде с динамиката и надъханите си вокали.

Песен за вечността! Основната мелодия на Set My Soul on Fire  е сух, насечен риф със страхотно пеене на Андерсен. Припевът е въздействащ и запомнящ се. Вместо соло в средата на песента има просто китарна мелодия. Солото е  изтеглено в края, където ритъма забързва. Това според мен е грешка на аранжимента, защото размива усещането за юмрук в главата от останалата част на парчето. Все пак макар и не най-добре развитата, Set My Soul on Fire остава най -впечатляващата песен в албума.

See You Rise. След кратко напрегнато встъпление се превръща в жизнерадостно рокажийско парче. Припевът е добре направен, само че солото отново е в края, сякаш Браян Татлър го прави по задължение.

All the Reasons You Live е по -дълбока и епична песен. Започва отдалече, има клавишни оркестрации, съвсем уместни в случая, меланхолия се усеща във всеки тон и вокалните партии са страхотни. Амбициозно, добре измислено и добре изсвирено.

Wizard Sleeve е бързо и жизнено парче. Без претенции, но с хубави старовремски мотиви.

Our Time Is Now. Основната  мелодия е сух, тарикатски риф. Андерсън пее смазващо върху ритъм от бас и барабани и минава през няколко взривяващи момента, докато стигне до мрачния припев. Напрегната, здрава песен, чиито единствен недостатък е липсата на китарно соло и някоя мелодия, различна по ритъм и настроение за контраст.

За разлика от предишното парче Speed е доста по-лековато и непретенциозно. Бързичко, с хард рок излъчване, с изключение на припева, който благодарение на агресивния вокал и здравия риф звучи по-диво. Солата са прости, но класически и са наслада за ухото.

Blood on My Hands редува бавна насечена мелодия с драматична градация на припева. В средата има лъжлив момент на укротяване, след което отново се взривява. Много силна песен, в духа на Our Time Is Now и Set My Soul on Fire.

Diamonds е леко, но забързано и задъхано парче. По структура, динамика и излъчване напомня на ранните творби на псевдопънкарите, но безспорни симпатяги THE OFFSPRING.

Рокмузикантите от това поколение и добре да живеят, в един момент решават, че трябва да направят песен като Kashmir  на LED ZEPPELIN. Завършващата албума Silence е точно от този тип. Получила се е, с повече мащаб, сложна структура и претенция, но DIAMOND HEAD можеха да си дадат труда малко да разчупят клишето на неувяхващата класика.

Като цяло Diamond Head на едноименната група е великолепен класически хеви метъл албум. Той не минава незабелязано за критика и фенове, заемайки  № 15 в английските рок класации – рекорд за бандата.

Браян Татлър на китарата реди с лекота запомнящи се рифове. Ненапразно го считат за един от най големите композитори в този вид музика и той го доказва безапелационно. Мухън, Абърли и Уилкокс са му достойни партньори. Голямото попадение в тази формация на DIAMOND HEAD е вокалистът Расмус Бом Андерсен. Оригиналният певец Шон Харис притежаваше чист и висок глас. Заменилият го Ник Тарт притежаваше интересно съчетание от даденостите на Робърт Плант и Сами Хагар с щипка Лу Гран. Андерсен обаче е друга бира. Истинска природна стихия! Освен мощта на гласа си, притежава и таланта да го използва по най-добрия начин, което е не толкова често срещано.

Звукът на албума е изчистен и стегнат, чува се всяка изсвирена нота, но това отнема доста от реалното качество и мощ на материала. Можеха да го смесят с малко по-шумен и насечен саунд, защото звучи по-меко, отколкото всъщност е.

По отношение на аранжимента, също има какво да се желае. Вътрешната подредба на песните е безукорна, но някои от тях са недоразвити и вкарването на някоя идея в повече щеше да дойде като плюс на и без това много качествения материал.

DIAMOND HEAD

Diamond Head (2016)

Оценка: 7,5/10

Без да се помайват DIAMOND HEAD започват активна концертна дейност, а през 2019 идва и нов албум.

The Coffin Train (2019)

Brian Tatler – lead guitar, backing vocals

Karl Wilcox – drums

Andy „Abbz“ Abberley – lead guitar

Rasmus Bom Andersen – lead vocals

Dean Ashton – bass, backing vocals

Звукозаписна компания: Silver Lining Music

Продуцент: Расмус Бом Андерсен, който явно има и други таланти, освен певческите си качества.

Началото на албума започва с бърза резачка тип класическия MOTORHEAD, наречена Belly of the Beast. Нищо оригинално, но  хъса си го има и винаги е добре да започнеш с нещо енергично – грабва вниманието и повишава очакванията.

С въведение, подобно на Wild Child на W.A.S.P. започва The Messenger. Скоро и за добро обаче следва рязка промяна на ритъма и цялостното настроение – към по- мрачни и агресивни дълбини. Интересното развитие, чудесните сола и вокали са истинска наслада за ухото.

 Едноименната The Coffin Train  започва леко баладично. Андерсен пее ангелогласно, като на урок по солфеж. Към припева нещата загрубяват, но мелодичната и тъжна нотка остава. След сабатовски момент преди китарните сола, песента достига кулминация с тържествени рифове и химнов припев.

Shades of Black е бавна, с тежък риф и простичък, но чудесен припев. След средата забързва и се променя – още една илюстрация, че Татлър и компания не ценят особено линейния аранжимент, но и този път се е получило добре.

The Sleeper (Prelude) , в случай, че не сте се сетили е прелюдия към The Sleeper – най-амбициозното парче в албума. Предишният албум си имаше Silence, а това е своеобразното му продължение според самите музиканти. Само този път приликата не е с Цепелин, а с To Tame a Land на IRON MAIDEN. Приликата не е толкова буквална, колкото структурна и тематична – и в двете песни се пее за фантастичната планета Дюн от култовите романи на Франк Хърбърт. Може да ви харесва, с голям размах е, много мелодии, оркестрации, епична атмосфера, но за мен е прекалено разхвърляно – желанието надминава възможностите.

Death by Design е енергично среднотемпово парче, приятно за слушане, но нищо повече.

Serrated Love започва по-лекичко, с гръндж пеене, и на припева утежнява. Тук Андерсен даже малко прекалява в високите си, неистово мощни вокали, все едно се надвиква с китарите, които, горкичките, нямат никакъв шанс, при условие, че той е продуцента на записа.

The Phoenix бие на старовремски хард рок с мелодичната си линия, хубавите си сола и прочувственото пеене.

В заключение Until We Burn е меланхолично парче със силни баладични мотиви. С него сякаш музикантите си вземат тъжно сбогом с феновете за този албум.

В The Coffin Train DIAMOND HEAD са изчистили някои от недостатъците си в предишния запис.  Звукът е по- мощен и дълбок, песните са по-завършени. Расмус Бом Андерсен все така е в страхотна форма. Карл Уилкокс на барабаните като стил на свирене, а дори и физически има прилика с „Philthy Animal“ Тейлър от MOTORHEAD, лека му пръст. Вторият китарист на групата Анди Абърли тук върти повечето от солата, които явно не спорят много на Браян Татлър. Самият бос на групата набляга там, където му е стихията – в правенето на страхотни рифове. Новото попълнение на баса – Дийн Аштън, далеч не е фигурант и партиите му, без да доминират, са съвсем прилични. 

Албумът се класира под номер 5 в английските чартове, което е нов рекорд за бандата.

И все пак ако трябва да го сравнявам с предходния, Diamond Head (2016) е осезаемо по-силен, не по звук и изпълнение, а чисто като хубави и ярки идеи, хвърлени директно в лицето на слушателите си и действащи съвсем непосредствено на емоциите.

DIAMOND HEAD

The Coffin Train (2019)

Оценка: 7/10

През последното десетилетие се появиха огромен брой групи, свирещи по старомодния начин. Дали ще ги наречете дуум, или стоунър, или пък тру метъл, всички те са част от носталгична вълна, свиреща в стиловете, царуващи преди 30,40 и повече години. Много от бандите, съществуващи още от онова време вече са забравили как стават нещата. Едни са надградили и не могат да се върнат назад, други пък са загубили специфичното чувство и са се изчерпали. Не и DIAMOND HEAD. Албумите им от 2016 и 2019 години са учебникарски пример как се прави такъв вид музика. Продължавам да мисля, че в класическите години на метъла те са една относително посредствена група. Но не са изгубили нишката на това как се свири истински, чист и неподправен хеви метъл. Затова смятам, че сега, в тази си формация, правят най-добрите неща в дискографията си. Стискам им палци да запазят инерцията си, защото имат потенциал да ни покажат още хубави неща.