Едва ли много хора са се замисляли колко огромни са SCORPIONS за света на рока. Може би хората, връстници на нашия вечен преход и по-малките от тях свързват името на тази мегагрупа с няколко хубави балади. По-вероятно е обаче вероятно да са ги слушали без дори да знаят кой ги изпълнява. И… толкоз.
За петдесетгодишното си съществувание музикантите от Хановер, освен че са най-голямата германска група на всички времена, са сред най-успешните и в планетарен мащаб. Създадената от тийнейджъра тогава Рудолф Шенкер банда през древната 1965 година още с първите си албуми става става една от най-добрите рок формации в Германия. Големия късмет на SCORPIONS се крие основно в композиторският талант на Шенкер и уникалния глас на вокалиста Клаус Майне. От 1975 година със записите на албумите им се заема феноменалният продуцент Дитер Диркс и музикантите поемат по стръмния път към световната слава. Той минава през Tokyo Tapes (1978) – един от най-добрите концертни албуми записвани някога, а след Loverdrive (1979) и Animal Magnetism (1980) групата влиза в десетилетието на хеви метъла като една от водещите в стила, сред тези, които създават правилата и останалите се равняват по тях.
В следващите десетина години каквото и да направеха в музикален план SCORPIONS, им се получаваше и беше покрито със световна слава, признание и мултимилионни продажби. Превърнаха се в символ на качество в стила на по-шлагерния и мелодичен хеви метъл. Основният им коз бяха изключителните рок балади – формата стигна абсолютния си разцвет през осемдесетте години на миналия век, като заслугата за това до голяма степен беше именно на SCORPIONS. Германците и до ден днешен са ненадминати в правенето на балади – няма група в историята на музиката, която да е направила по-качествени като цяло песни в този подстил. Но те далеч не са само балади – и по твърдите им парчета, макар и винаги с мелодична линия и хитови припеви, бяха на изключително ниво, дори за онези години на безмилостна конкуренция и десетки шедьоври в твърдата музика.
След 1988 година бандата се разделя с ималия огромна заслуга за развитието им продуцент Дитер Диркс. През 1990 година излизаCrazy World – осезаемо по-слаб албум, но превърнал се в най-продавания за бандата. Вътре в него има песен, играеща ролята на „ракета-носител“ и символизираща цяла епоха от световната история – баладата Wind of Change.
Следва великолепният Face the Heat от 1993 година, който е много критикуван, че е… прекалено твърд и това при условие, че вътре има пет или шест балади. Просто настъпваше времето на грънджа и каквото и да издадеше една голяма стара банда, вече не беше добре дошло.
Това, което сътвориха SCORPIONS през следващите двайсетина години лично аз предпочитам да забравя. Под формата на музикантите от бандата все едно се клонираха някакви други хора, чиито композиторски способности бяха на светлинни години от тези на „оригиналите“. Някакъв бозов поп рок с елементи на алтернатив в най-лошия смисъл и на двете понятия през деветдесетте години на двадесети век. Нескопосани съчетания на неометъл китари с мелодични мотиви в първите години на новото хилядолетие. Дори широко прокламирания като „завръщане към корените“ албум Sting in the Tail (2010) звучи твърде постно и уморено в опитите си да стигне блясъка и величието на старите творби на групата.
През последните години от SCORPIONS обявиха официално, че се отказват от активна музикална дейност и тази поредна концерна обиколка на света ще бъде последното им турне. Доста утешителна новина с оглед натвореното от бандата през втората половина от кариерата им. Само че те го направиха на няколко пъти това отказване и с този номер поне три пъти избродиха всички континенти. Ясно е, че този тип банди спират да занимават света със себе си когато са в ковчег под земята, а в конкретния случай със SCORPIONS дори това не е сигурно, защото мъдрите хора са казали, че главата на германеца трябва да е на два метра от тялото му, за да престане да прави глупости.
И ето че през февруари 2015 година ново двайсет. Дълго отказващата се банда точно както тям подобните в смисъл на противоречие между приказки и реални действия JUDAS PRIESTи AC/DC реши да зарадва феновете си с нов албум – вероятно първия от дълга поредица прощални такива. Вярно, декларативно беше обявено, че канавите на повечето от парчетата са писани през осемдесетте години, заедно с няколко нови, а и заглавието доста двусмислено подсказва някакъв край („Завръщане към вечността“ – или отиване в небитието, или началото на нещо ново-старо, или просто носталгия към златните години на бандата, но най-вероятно избрано, защото звучи добре). Факт е, че коравите старци влизат в студио през 2014 година и под техническото ръководство на скандинавските продуценти Михаел Норд и Мартин Хансен (които са композитори на някои от песните) заSony Music/Universal записват своя двадесети студиен албум за петдесетгодишния си юбилей като група.
Return to Forever(2015)
Клаус Майне (Klaus Meine) – вокали
Рудолф Шенкер (Rudolf Schenker) – китари
Матиас Ябс (Matthias Jabs) – китари
Джеймс Котак (James Kottak) – барабани
Павел Мачивода (Pavel Maciwoda) – бас
Going Out With a Bang – Висооктанов хард рок за начало. Жизнена песен в стила, донесъл толкова успех на банди катоAEROSMITH и GUNS`N`ROSES, но с тежкият печат на марката SCORPIONS отгоре.
We Built This House – Първата заявка за хит в албума. Запомнящ се риф, полуакустична мелодия по време на пеенето на Клаус Майне, химнов припев, всички елементи са налице. No One Like You на 2015 година.
Rock My Car – По-диво и твърдо, по критериите за SCORPIONS, разбира се, парче. Оказва се, че у тях все още има достатъчно младежка енергия, а и лекота, за да изсвирят нещо относително по-динамично и твърдо.
House of Cards – Ето я и първата балада в албума. Не, големите майстори не са забравили как се прави. Простичък акустичен мотив с нежно двойно китарно соло отгоре, прочувствения глас на Клаус Майне. Близко, красиво и разтърсващо, ако човек поначало има сърце за такива песни. Още една „забременяваща балада“ в безкрайния списък от такива на SCORPIONS и както (почти) винаги при тях магията се е получила.
All for One – Хитово и добре направено хард рок парче. Без да изпъква с нищо, би стояло точно на мястото си във всеки от добрите албуми на бандата.
Rock ‘n’ Roll Band – Среднотемпово до динамично парче. По подобие на предното без да е нещо особено е чудесно за слушане и с много жизненост и енергия.
Catch Your Luck and Play – Също простичка, кратка и ясна песен, но може би най-добрата в албума. Като се започне от китарния орнамент на Матиас Ябс, с който започва и се стигне до жизнерадостния припев, в който има нещо от духа например на огромния хит на Хю Луис The Power Of Love, или пък от най-големите химни на VAN HALEN, това е една чудесно аранжирана и запомняща се песен.
Rollin’ Home – Бавна и лежерна песен, но не балада все пак. Отново запомнящ се припев и вокални напеви. Безгрижен рокенрол, жизерадостна и светла композиция.
Hard Rockin’ the Place – Ето и по-твърдо парче с повече риф и съотнесено към останалите – по-мрачно като музика. Нищо особено, но запазва високия стандарт на албума досега.
Eye of the Storm е балада, също хубава, но някак по-повърхностна и напудрена спрямо House of Cards, което не я прави слаба песен. Просто и липсва дълбочина, иначе е направена успешно и по всички правила, но не достига до сърцето, поне докъм десето слушане.
The Scratch – Много ретро звучащо парче. Все едно DEEP PURPLE от класическите им години без клавишните на Джон Лорд. Не мога да си спомня дори в първите им албуми, които датират от онова време SCORPIONS да са свирели такива песни. Всъщност звучи удивително свежо и приятно.
Gypsy Life – Нова балада, по-простичка и сърдечна от Eye of the Storm, но не и по-добра от House of Cards. Иначе хубава – SCORPIONS просто не са способни да направят нещо напълно посредствено в тази насока.
The World We Used to Know – Първото слабо парче в албума. Прекалено лигаво дори за мелодична банда като като SCORPIONS. Безлично и захаросано като повечето песни на DEF LEPPARD в тяхната прехвалена Hysteria. Единственото приятно нещо са закачливите китарки, появяващи се отвреме на време върху основната равна и досадна мелодия.
Веднага и сякаш като компенсация се появява Dancing with the Moonlight – също шлагерна, но много по-качествена и запомняща се песен. Доста пипната, енергична и добре аранжирана – едно от най-силните парчета в албума.
When the Truth Is a Lie – Трудно е да се прецени дали това е балада с твърди елементи или твърдо парче с баладични елементи. Някъде по средата е и съчетанието се е получило много добре.
Who We Are – Къса, почти напълно акустична и прямо изпята балада – откровението на Клаус Майне. Хубава и нежна, но някак преднамерено направена да е такава и си личи. Нищо особено.
В различните версии на албума се срещат още две песни, но аз разполагам с тази, в която Delirious е последното парче. Хубав завършек в най-добрите осемдесетарски традиции на бандата, здраво и надъхано парче, пълно с с живот.
Не очаквах толкова добро нещо да се появи с марката SCORPIONS в наше време. Все едно на стари години са преоткрили в себе си онази искрица, която трябваше никога да не изчезва.
Return to Forever е 17 песни в разширения си лимитиран вариант и няма нито едно (или може би едно) за изхвърляне. Лекотата и удоволствието, с което музикантите са правили албума си личи във всяка изсвирена нота, и може би затова материалът се слуша на един дъх. Песните са добре аранжирани, кратки , дори малко повече, отколкото би тябвало, но SCORPIONS, като изключим ранните им години никога не са си падали по опуси. Разпределението на песните в албума също е добро, доколкото се поддържа интереса на слушателя през цялото му времетраене. Редуват се по-динамични парчета с балади, не като във Face the Heat където накрая просто са плеснати 3-4 блуса и размиват цялостното впечатление от иначе доста твърдия албум.
Клаус Майне пее страхотно с почти никакво отстъпление от най-добрите си години, Рудолф Шенкер е стожерът на ритъм китарата. Барабанистът Котак и Павел Мачивода на баса, заели в различно време местата на съответно Франсис Бухолц и Херман Раребел от класическия състав на SCORPIONS са заменими фигуранти в бандата, но се справят ненатрапчиво и дават точно колкото трябва – перфектния ритъм за песните.
Това, което може би липсва в албумът да е на суперниво са две неща. Първото са солата на Матиас Ябс. Трябва доста пъти в продължение на доста години човек да слуша SCORPIONS, за да осъзнае, колко всъщност китарноориентирана е тази група. Първата световноизвестна формация като квинтет с двама китариста. Втората такава е JUDAS PRIEST. Става дума за банди, оставили диря в историята на рока. В германската банда винаги са свирили впечатляващи китаристи като Майкъл Шенкер, Ули Рот и от 1979 година до наши дни Матиас Ябс. Поначало песните на SCORPIONS са структурирани доста семпло, и вихрените сола и орнаменти на Ябс от големите години на групата им придаваха допълнителна динамика и дълбочина. В Return to Forever, както и в предишните няколко творби китаристът има попадения, но като че ли го помързява и не си дава много зор в тази насока. Това прави материала малко по лековат и сух, отколкото би могъл да бъде.
Вторият проблем е липсата на Дитер Диркс или някой като него. Норд и Хансен са чудесни продуценти, а видно и композитори, но на SCORPIONS им трябва нещо повече – идеолог и истински цар в областа на звукозаписа. Не е чудно, че нито един от албумите след ерата „Диркс“ дори не се доближава като качество на звученето, оттам и до голяма степен на въздействието върху феновете като например Blackout или Love at First Sting. Но това са второстепенни проблеми и не могат да отменят основното – никой никога не е искал SCORPIONS да правят нещо по различно от това, което правят в Return to Forever – няколко хубави балади и динамичен и надъхан с мелодична линия и запомнящи се припеви хард и хеви рок. Проблемът беше в главите на музикантите, които подобно на много стари банди кривнаха от пътя си, объркани от музикалния хаос на деветдесетте години. Подобно на сюжета в стар, въртян дълго сериал накрая SCORPIONS отново намериха себе си, вярно – късничко, но все пак…
SCORPIONS, Return to Forever(2015). Оценка: 7,5/10
SREDNOGORSKY 
Вашият коментар