Всеки един писач на ревюта и раздавач на оценки за чуждия труд трябва да си изработи що годе строен критерий за оценяване на плодовете на чуждия труд, за които пише. Освен относителна обективност, така се дава и ориентир за хората, които четат ревюто, дали съответното нещо става за слушане/четене/гледане. Важно е след създаването на критерия, да не се променя в крачка, защото така читателят се обърква и в крайна сметка престава да обръща внимание на нашите задълбочени писания. Ако идеята ти е все пак някой да те чете, не трябва да правиш грешката да сменяш изискванията си, колкото и да си еволюирал, или деградирал в тях.
Пиша такива неща повече от десет години и въпреки дългите паузи понякога, най-много внимавам да не изменя обема на претенциите си към материала за който става дума. Вкусовете ми се променят, изискванията – също. Не мога да очаквам например в метъла съвременна група да бъде толкова качествена в композициите си като група от осемдесетте – не е реалистично. От друга страна пък за сега свирещите групи имам много по-високи очаквания за саунд и инструментализъм, защото развитието в техническа посока е огромно. При ревютата трябва да помирявам тези две тенденции и компромисът се отразява на оценката. Но важното е критерият да не е променен.
Явно през годините съм бил честен пред себе си и читателите, защото като прочета своя статия отпреди 7-8 години примерно, установявам , че пак бих оценил дадения албум по същия начин, въпреки, че и аз се променям като вкус и предпочитания.
Все пак бих желал да запозная настоящите и бъдещи читатели какво точно имам предвид с моите оценки. Тъй като по вкусове приятели няма, те трябва да са запознати с моите лични вкусове. Обективността тук е само на базата на субективните предпочитания. Първо, пиша за музика, конкретно метъл и по-конкретно в подстиловете хард рок, хеви метъл и траш метъл. Рядко излизам от тези рамки, само когато съм сигурен, че съм добре подготвен за съответния материал. Статиите, които пиша са с предимно позитивни отзиви, защото са за творби, които харесвам. Ако някой започне да ми плаща да пиша статии за всички, дори за посредствените групи, бих си причинил може би болката да слушам скапани неща. Но не и доброволно, както е в настоящия ми случай. Ползвам десетобалната система, която ми се вижда най-балансирана за непрофесионално фенско ревю. Ще ви представя критериите си накратко и в две части – от средата към високите оценки и после към ниските – ето какво имам предвид:
6,5 – среден албум
7 – добър албум
7,5 – много добър албум
8 – шедьовър
8,5 – класика
9 – класически шедьовър
9,5 – апокалипсис в положителния смисъл. Такъв албум още не съм оценявал – може би нещо на THE BEATLES, ABBA, или Шостакович.
10 – както се казваше в моите младини – 10 е запазено за бог, или Марадона
Слава богу, избягвам да слушам албуми от нивата под 6,5, но се е случвало. Особено когато търся нещо свястно, попадам на хиляди ноти с помия.
6 – среден към слаб албум
5,5 – слаб албум
5 – лош албум
4,5 – много лош албум
4 – отвратителен албум
3,5 – средство за мъчение на испанската инквизиция
3 – разстреляйте музикантите
2,5 – разстреляйте този, който е допуснал запис и разпространение под някаква форма на тези песни
2 – разстреляйте тези, които са дали първите инструменти в ръцете на така наречените музиканти
1,5 – върнете се назад във времето и кастрирайте предците на музикантите
1 – апокалипсис в отрицателния смисъл. Ако слушате това нещо, краят на света е започнал.
0,5 – ?
0 – такава оценка не съществува. Дори някой да се е изсекнал в микрофона, трябва да оценим неговия труд с половин единица до ?(нещо се случи)
Това са моите критерии за оценяване на албуми. Доволен съм от това, че ги изясних (както на вас, така и на себе си). Оттук нататък остава най-важното – просто да се наслаждаваме на музиката.
В онези бляскави години най-бляскавото нещо бяха булевардите на Лос Анджелис. Постоянен купон в музикални клубове, стриптийз барове, ресторанти, частни партита. Безбройни момичета със стърчащи във всички посоки коси, лъскав грим и оскъдни шарени парцалки за облекло. Мъжете, изглеждащи почти като тях, като неумело облечени травестити, но с ярко изразено мъжкарско хулиганско поведение. Секс, пиене и наркотици на всеки квадратен сантиметър. И рокмузика, много рокмузика. Така изглеждаха 80-те години на 20-ти век в Лос Анжелис, музиката там беше бляскава като всичко останало, или пък всичко останало беше бляскаво като музиката. Трудно ми е да преценя, като тогавашен невръстен обитател на сивия соц дали бляскавото е било предизвикано от банди, имащи нужда от ярки отражения на сценичните прожектори, или самото бляскаво си е създало подходящия за него си музикален стил. Но доминиращата музика в онова време е ясна и тя е глем метъла. Тя успява в течение на близо десетилетие, посредством множество славни групи почти да завладее света, преди за броени месеци да бъде издухана от водещите музикални сцени от гръндж вълната и алтернативната музика. От Булеварда на Залеза тръгват VAN HALEN, MOTLEY CRUE, W.A.S.P., POISON. Също и GUNS `N ` ROSES, SKIDROW, WARRANT и още цял легион от шаренùя и здрав рокенрол. Оттук тръгват и RATT – групата, която ни интересува. Или по-точно нейния вокалист Стивън Пиърси и неговите солови приключения от последните години.
RATT през осемдесетте години са една от най-добрите американски метъл банди. Свирят някакъв техен си спокоен метъл – нито толкова лигав като на повечето банди от ЛА, нито толкова твърд като на европейските им колеги. Не безусловно, но в повечето албуми музиката им е на прилично ниво. Разпадат се точно навреме в навечерието на гръдж вълната и така запазват доброто си име, без да се налага да правят унизителни музикални пируети, за да останат слушаеми.
Въпросния Стивън Пиърси, като млад иска да участва в автомобилни състезания. Един ден преживява тежка катастрофа, която го вкарва за месеци в болница. Там младежът се оказва в интимна близост с една китара и това променя веднъж завинаги професионалната му ориентация. След време той създава своя група – бъдещият RATT. Следват дузина славни рокенрол години, а след разпада певецът на RATT първоначално прави ARCADE с барабаниста на CINDERELLA Фред Къри, после пее в индъстриал формация, преди да направи задължителния реюниън с RATT, увенчан с албум през 1999 година.
След него Пиърси официално започва солова кариера с Before and Laughter (2000). Дарк гръндж – така горе долу може да се определи стилът на първите четири албума на певеца. Стават за слушане и нищо повече. Следва повторно събиране с RATT, албум през 2010 г. и раздяла, този път със скандал.
Няколко години Стивън изкарва, спотайвайки се под обществения радар. До 2017 г. когато излиза на повърхността със
Грег Д`анджело/ Скот Куган (Greg D Angelo / Scott Coogan) – барабани.
Продуцент:неизвестен, Фирма-издател: Frontiers Music SRL / Top Fuel Records.
Този албум започва с гръндж песента I Know I’m Crazy. Странно, трябваше доста години да минат преди да осъзнаем, че от грънджа до глема, чисто музикално има само една крачка. Навремето медиите и издателите, за да се отърват от глем метъла, противопоставиха грънджа на него, но в чисто имиджов план. По-късно групи като VELVET REVOLVER на Слаш и Уейланд така омешаха двата стила, че е трудно да се разбере къде се намира ухото на единия и средния пръст на другия. Тази песен е пример за въпросната симбиоза.
Ten Miles Wide. Приятен хеви метъл в стил RATT. Непретенциозна, но стегната и зареждаща песен.
Shut Down Baby е в стил южняшки рок. Весела, със слайд китари и саркастично звучащ вокал.
Dead Roses. Още един гръндж. По-мрачно и праволинейно от откриващото парче.
Lollipop. Ето и една леко лигава глем песен. Свежа и направена по всички правила.
Hit Me with a Bullet . Безспорно хитова песен, може би най добрата в албума. Закачлив припев, спънат ритъм и запомнящ се риф по време на пеенето.
Rain. По-мелодично парче, леко биещо на балада, има и такъв мотив преди солата и в края. Много добро и прочувствено.
Want Too Muchе интересен хибрид с мелодичен припев и същевременно тежки, почти груув китари. Стегнато и качествено.
What Do Ya Thinkе пак южняшки рок парче, със слайдови китари, умерено темпо и добро усещане как се прави този вид песен.
Jamie. Натегнато, някак сериозно, в стил стария RATT, задържащо вниманието.
I Can’t Take It (2017) Годината в заглавието предполага, че има и по-ранна версия на песента, но поне аз не мога да я намеря. Иначе пак приятно ненатрапчиво RATT звучене.
Passion Infinityе също сравнително бързо и леко напрегнато хеви метъл парче със запомнящ се припев.
Една пауър балада за десерт – без да изпъква особено, но в нея си личи почеркът на старите майстори.
Простота (да не се бърка с простотия!) Семпли песни с два , най-много три мотива. Мъчейки се над горните редове, установих, че няма кой знае какво да се пише за тях. Но пък всичко си е на мястото – звук, пеене, музика, точно колкото трябва. Smashс лекота обединява няколко стила под общ знаменател, без да звучи разхвърляно. Музикантите свирят точно колко трябва – грамотно и компетентно. Стивън Пиърси има сравнително невзрачен глас, умерено характерен и техничен, но успява да пее с лекота в различни поджанрове, оставяйки при това индивидуалния си отпечатък върху материала. Звукът на албума е достатъчно качествен, за да предаде идеите по най-добрият начин. Ако бяха правени преди 30 години, половината от песните щяха да са горещи хитове, а самият Smash да пребивава по върховете на класациите с платинени продажби.
Съставът и компанията са същите, като на предходния:
Стивън Пиърси (Stephen Pearcy) – вокал, китара,
Ерик Ферентинос (Erik Ferentinos)– китара,
Франки Уилси – китара,
Мат Торн ( Matt Thorne)– бас, клавишни,
Грег Д`анджело/ Скот Куган (Greg D Angelo / Scott Coogan) – барабани.
Продуцент:неизвестен, Фирма-издател: Frontiers Music SRL / Top Fuel Records.
U Only Live Twice. Без никакви изненади записите започват с RATT – ско парче.
Sky Falling. И то е в подобен стил. На водещия риф китарата странно кънти, сякаш на границата на фалшивият тон, което я прави доста интересна за слушане.
Malibu. Малко по-сладникаво и слабохарактерно от предните две, направено по същия предвидим начин.
One In A Million. Вече откровено слабо и скучновато парче.
Double Shotе една идея по-интересна песен, дори и заради простичкия, закачлив риф, който чудесно кореспондира с припева.
Secrets To Tell. С повече риф и отново добър припев, бавничка, но все пак заслужаваща внимание.
Това е друга класа! Not Killin’ Me е безспорния хит на албума. Простички, но грабващи мотиви на китарите, не виртуозно, но интересно соло в средата, прочувствено пеене, добър аранжимент – всичко си има това парче. Лъха някаква меланхолия от него, много характерна за стария RATT.
Dangerous Thing . Явно по-добрите парчета са запазени за втората половина на албума. Това е едно от тях. Безличните китари по време на пеенето се компенсират от хубавия припев.
I’m a Ratt. Името казва по-голямата част. Страхотен риф и пеене в духа на групата/гризач от заглавието. Ако беше с по-добър звук и аранжимент щеше да е истински хит в подходящото време, но и в това състояние си заслужава слушането.
From The Inside. Още един добър риф и закачливо пеене. Средняшка песен, но в добрия смисъл на понятието.
Violatorза разнообразие е гръндж парче, но мръснишки и мрачно изпълнено. Такива песни правеше Пиърси в първите си солови албуми.
View to a Thrill завършва със съвсем малко по-различна версия на Not Killin’ Me.
За разлика от Smash (2017) тук има доста трески за дялане. Отново музикантите са на ниво. Песните са простички като структура и мелодия, но целенасочени и ясни. Първият проблем е в звука. Не знам кой продуцира този албум, но не се е справил добре. Китарите се изтеглени малко на заден план, а баса и барабаните, не са пригодени за нещо повече, освен да поддържат ритъма. Затова се създава странната ситуация на слушалки ушите да „търсят“ какво точно правят китарите. Не е фатално, но пък е дразнещо. Друг проблем са просто по-слабите песни. Ако в предния албум имаше голямо разнообразие на стиловете, хармонично обединени от звука и вокалите на Пиърси, тук еднообразието се натрапва и мелодиите се размиват след слушане. Има, разбира се и щастливи изключения. И трети проблем – самият Стивън Пиърси звучи малко уморено и еднообразно. Това си има не само творчески причини. По думите на певеца през 2018г. е бил диагностициран с цироза на черния дроб и се е наложило да преминава през ада на различните терапии. Също така след няколко концерта с RATT, малко след издаването на View to a Thrill, турнето бива прекратено, защото Пиърси има проблеми с „ходовата част“ и прави операция за смяна на става. Тези патила, заедно с пандемията отлагат за неопределено време и предвидения албум на RATT за 2020 – годината на металния плъх. Не всичко, а понякога и съвсем нищо в живота не върви по план.
Албум: Viewto a Thrill (2019)
Оценка: 6,5/10
Стивън Пиърси не е особено ярка звезда, не е Томи Лий, Аксел Роуз или Бон Джоуви, които хората разпознават и до ден днешен. Нещо повече, хора, които са се сблъсквали с него го определят като „задник“, което, да си признаем, е неразделна част от длъжностната характеристика на рок звездите. И все пак последните му два албума като цяло показват свежест и талант и то в изчерпан и непопулярен вече стил като глем метъла. Певецът заслужава уважение дори само затова, че въпреки здравословните си проблеми и напредъка на възрастта продължава да прави хубава музика.
К.К. Даунинг е музикална легенда. Повече от 40 години неспирно вееше дългата си руса коса по световните сцени с JUDAS PRIEST. Беше част от най-добрия китарен дует на планетата, заедно с Глен Типтън. Изкарваше най-виещите китарни звуци, чувани някога – като звука, който ще отбележи началото на края на вселената. Човекът, който след десетгодишно пенсионерско живуркане отново влезе в пубертета и грабна китарата. Човекът хеви метъл, такъв какъвто е, и такъв какъвто трябва да бъде. Спокойствието не е опция за такива хора.
Към края на 1969 двама младежи – Кенет Кристофър Даунинг и Ян Хил създават поредната махленска група в едно от предградията на Бирмингам, Великобритания. Не вярвам амбициите им да са стигали дотам да си представят, че за половин век ще са обиколили няколко пъти света с концерти, ще имат Грами, златни и платинени албуми и абсолютно цялата метъл общественост ще ги познава по име. Пролетарските чада Ян и К.К. го правят, заедно с още няколко тъмни британски субекти като тях, обединени под името JUDAS PRIEST. К.К. изкарва, може да се каже, целия си трудов стаж, служейки на групата във всичките и възходи и падения, радости и беди.
През 2011 година К.К. влиза в конфликт с колегите си и с мениджърите на JUDAS PRIEST. Явно причината е достатъчно сериозна, защото в крайна сметка след множество противоречиви изявления той напуска групата. Намират му за заместник Ричи Фолкнър и, както изглежда, той не липсва на никого.
Минават няколко тихи години, в които русият китарист сякаш наистина си гледа старините. Но в 2018 година гръмва новината, че дългогодишния му партньор на сцената Глен Типтън има болестта на Паркинсон. Тя сериозно затруднява свиренето му и на турнето на JUDAS PRIEST за албумът им Firepower се налага да бъде заместван частично, или изцяло по време на концертите. К.К. с основание смята, че е логичният човек, който да смени Глен на китарата, но от бандата взимат ренесансовия деец Анди Снейп за тази работа. Следва остра реакция от страна на К.К., който освен всичко има финансови затруднения и е принуден да продаде своя дял от авторските права върху песните на JUDAS PRIEST срещу ежегодна рента. От групата обаче отново го отрязват. Вероятно именно това кара К.К. да предприеме следващата стъпка. А тя е създаването на собствена група.
За целта Даунинг събира разнородни екземпляри. Втората китара е неговия съгражданин от Уест Бромич, Бирмингам Ей Джей Милс, свирещ в метълкор бандата HOSTILE. На баса застава Тони Нютън от ъндърграунд любимците ми VOODOO SIX, чиито китарист Ричи Фолкнър от своя страна заменя К.К. в JUDAS PRIEST. На барабаните до последно е трябвало да бъде Лес Бинкс – най-добрият според мен барабанист, свирил в JUDAS PRIEST (1977-79 година). Той обаче контузва китката си и когато идва време да се записва албум, в студиото влиза Шон Елг от американската спийд метъл група CAGE. А микрофонът като вокалист хваща не някой друг, а Тим „Рипър“ Оуенс, който като младеж пя в JUDAS PRIEST, когато Халфорд пробваше солова кариера. Навремето на такива проекти им викахме супергрупи. Но напоследък станаха нещо толкова често срещано, че не предизвикват особено внимание. И все пак, наистина интересна сбирка!
Изборът на име не е труден – KK`s PRIEST е достатъчно за всеки, който слуша хеви метъл да му светне за какво става дума. Така събраната формация издава през 2021 година албума
Incarnation. Една минута страшно говорене – повече от достатъчно, за да разбере слушателят, че го очаква сблъсък с метъл албум.
Hellfire Thunderboltзапочва с неистов китарен вой – запазената марка на К.К. Следва злобен риф и буря от барабани, които запълват всяка пролука в иначе средното темпо на парчето. Оуенс пее натегнато по халфордски, както се и очаква. В средата освен солата има бърза и въздействаща партия за две китари, към която се включва и басът. Като цяло песента е доволно добра, класическа метъл буря.
Sermons of the Sinner. Началото е с църковни напеви на фона на китара. Включват се бързи барабани, преди китарата да се втурне във вихрения ритъм. Солото е бързо и надъхано, хорът се повтаря заедно с кратко забавяне и малко по-мелодично пеене. Иначе темпото е почти спийдметълско.
Sacerdote y diablo. Малко по-бавна скорост, но не по-малко агресивно излъчване на песента. Отново хорове, интересно включване на клавишни на места. Пак силни две китари по време на солото, а Тони Нютън, който е впечатляващ басист, тук отново изпъква с ритъма, който поддържа.
Изненадващо мейдънско начало на Raise Your Fists. После песента рязко сменя ритъма, но остава с мелодични рифове и чудесен припев. По-шлагерно, но силно и въздействащо парче.
В същия дух продължава и Brothers of the Road. Има една много закачлива мелодия, която тече при припевите и омагьосва слуха.
Metal Through and Throughе с доста честа смяна на ритъма, но все пак е по-скоро бавна и тържествена. Отново има мейдънски моменти, а на солото песента позабързва, но в края му има акустичен мотив с лек напев, който преминава в пеене с тежки провлачени акорди, за да живне отново точно преди края.
Сякаш сепнали се от дрямка, музикантите рязко вдигат темпото с Wild and Free. В моментите с пеенето парчето прилича на Ram it Down. Средняшка песен, най-скучната от началото на албума.
Hail for the Priest. Ако предната песен напомняше Ram it Down, то в тази основният риф бие на Painkiller. И то умишлено, с оглед самото заглавие. Предполагам К.К. се опитва да намекне нещо за авторството на легендарния Джудъс хит. Иначе също не твърде интересна, но с добри моменти и хубав припев песен.
Return of the Sentinel. Още една закачка с хит на JUDAS PRIEST. Хубаво е да има продължения на легендарни песни, доколкото продълженията са достойни за оригинала. Тук не се е получило така. Дълго, разхвърляно, с много ритми, излишна патетика до степен досада. Съжалявам, че трябва да го кажа, но завършекът не е на нивото на началото на албума.
Типичен, класически хеви метъл. Точно каквото бихме очаквали от група като KK`s PRIEST. Ни на йота отклонение от праведния път. Но тук, на това добре познато и разорано до последното ъгълче музикално поле участниците в проекта са се справили повече от добре. Шон Елг е агресивен барабанист, който работи много с двете каси, но не пренебрегва и ръчните преходи. На баса Тони Нютън, чиито възможности познавам от VOODOO SIX , показва колко важен може да бъде неговият инструмент за цялостното звучене. Рипър Оуенс отдавна не е онова объркано момче, което се чудеше какво да прави с гласа си, влязло в огромните обувки на Роб Халфорд в JUDAS PRIEST. След участието си в дузина групи той преживява разцвета си като певец. Има я нотката на Халфорд във вокалите му, но вече притежава достатъчно техника и индивидуалност, за да тежи на мястото си. К.К. дава точно това, което даваше в JUDAS PRIEST на китарата – мощни рифове и нелоши сола, плюс пълна отдаденост. Изборът му за колега по струни също е удачен. Ей Джей Милс е надъхан и бърз китарист и солата му са, ако не виртуозни, то поне светкавично бързи. Това, което отличава KK`s PRIEST от голямата банда е относителното разнообразие на композициите, и че всеки от отделните музиканти има някакво поле за индивидуална изява. Ритмите и мелодиите в Sermons of the Sinner са много повече като бройка, отколкото във Firepower (2018) на JUDAS PRIEST например. Това прави песните по-размити, но по-непредвидими. И двата подхода имат своите плюсове и минуси, но аз харесвам крайният резултат в Sermons of the Sinner.
Група: KK`s PRIEST
Албум: Sermons of the Sinner (2021)
Оценка: 7/10
К.К. започна наравно с Глен Типтън през 70-те години на 20-ти век. През годините Типтън чисто технически много се разви и дръпна напред, като оставяше все по-малко поле за изява на колегата си. Въпреки това К.К. с вечно развяващата се руса грива и ужасяващ електрически вой на инструмента си винаги ми е бил по-симпатичния в китарното дуо на JUDAS PRIEST – абсолютния символ на метъл китарист. И до ден днешен усещането ми е такова.
Трудна и отговорна задача е човек да пише за любимата си група. Първо: отвътре се чувстваш задължен да си на ниво. Второ: пристрастията си казват думата в преценката, а в моя случай и неудовлетворението от някои неща. Но когато сам си избрал едно от малкото ти житейски удоволствия да е писането за хеви метъл музика – рано, или късно се сблъскваш с точно тази банда. Не можеш да ги заобиколиш – незаобиколими са. Защото става дума за истинска еманация на хеви метъла, с целия му трънлив път през времето и с всичките му силни и слаби страни. Групата, която в най-голяма степен олицетворява целия този музикален жанр с половинвековна история на възходи и падения може да е само една. И тя се нарича JUDAS PRIEST.
За тях е написано всичко. Няма скрито-покрито, бели петна и черни дупки в биографията им. Книги, филми, публични съдебни процеси – животът на JUDAS PRIEST в качеството им на музиканти е осветен от всички страни с мощни прожектори. Не мога обаче да не се спра съвсем телеграфно върху творчеството им, най-малкото заради огромното им влияние върху оформянето и развитието на хеви метъла. Само малко по-възрастните им съграждани от BLACK SABBATH имат по-значима роля в създаването на този огромен по обем и разнообразие музикален стил, както и METALLICA – решаващата група за по-екстремните метъл жанрове. Ето накратко творчеството на JUDAS PRIEST с кратки коментари и никого неангажиращи оценки.
През 1969 година в Бирмингам, Англия басистът Ян Хил и китаристът Кенет Кристофър (К.К.) Даунинг създават рокгрупа. След въртележка от идващи и напускащи музиканти на житейското зелено сукно изскачат печелившите карти в лицето на певеца Роб Халфорд и втория китарист Глен Типтън. Тези четиримата сменят половин дузина барабанисти до идването на Скот Травис, който решава веднъж завинаги проблема с текучеството на ударниците. Името JUDAS PRIEST идва от предишната група на вокалистът Алан Аткинс, предшествал Роб Халфорд на този пост и е взето частично от заглавие на песен на Боб Дилън.
Rocka Rolla (1974)
Дебютът на групата е някак плах и звучи доста лековато, въпреки приличния материал, присъстващ в албума. Виновник за това е основно продуцентът Роджър Бейн, прочул се със записването на първите Блек Сабат – и. Вместо отново да сътвори чудо, той сътворява звукова боза и така никой не обръща внимание на поредните британски младоци с амбиции за слава.
Макар и издаден в разгара на пънк вълната, с него JUDAS PRIEST биват забелязани от световната музикална общественост. Един от най -влиятелните метъл албуми, записвани въобще. Всички големи банди в твърдата музика, стартирали кариерата си през следващите 15 години, посочват Sad Wings of Destinyкато едно от основните си вдъхновения да започнат да свирят.
Оценка: 9/10
Sin After Sin(1977)
Продуциран от Роджър Гловър, този албум продължава линията на предходния, но в никакъв случай не я надгражда. Все пак вътре има песни, далеч изпреварили времето си като Let Us Prey/Call For The Priest и Dissident Aggressor.
Оценка: 7,5/10
Stained Class (1978)
Брилянтно сбогуване на JUDAS PRIEST със 70-те години на 20-ти век. Музиката е страхотна, а тук Халфорд докарва най-високите, мощни и чисти вокали в цялата си кариера.
Оценка: 8,5/10
Само за няколко месеца групата изживява сякаш петгодишна музикална еволюция. С
Killing Machine (1978)
JUDAS PRIEST реално влизат в следващата декада от развитието на хеви метъла. Песните им стават по-къси, по-рифови, по- директно въздействащи. Бандата променя и външната си визия, залагайки на кожени дрехи и гривни, украсени с капси, шипове и пирамидки от метал. Тези аксесоари се превръщат в запазения имидж на хеви метъла и до наши дни.
Оценка: 8/10
В зората на 80-те години на 20-ти век две промени се случват в JUDAS PRIEST. Останали почти незабелязани от фенове и критика, те са много важни, когато си обясняваме нещата около тяхната музика в онзи период, погледната от днешното време. Тогава продуцент на групата става Том Алъм, който е известен с това, че… продуцира JUDAS PRIEST. На барабаните след Джон Хинч (1974-75), Алън Мур (1975-77), Саймън Филипс (1977) и Лес Бинкс (1977-79) застава Дейв Холанд, чак до 1989 година, когато е заменен от бруталния Скот Травис. Том Алъм е посредствен звукоинженер, който в развитието си е далеч от последните тенденции в тогавашното музикално дело. В записите, продуцирани от него, липсва динамиката и дълбочината, която песните на бандата реално притежават. Дори ремиксирани според съвременните изисквания, албумите от класическия и най-успешен период на
JUDAS PRIEST (без първия и последния са записвани от него) като саунд звучат някак рехаво и немощно. Този човек не е достоен според мен дори да чисти студиото след гиганти като хер Дитер Диркс, Рик Рубин, Мартин Бърч, или Макс Нормън, да не изреждам повече. Дейв Холанд пък е барабанист тип „метроном“, но не в положителния смисъл като Фил Руд, или Томи Лий. Самата музика на групата предполага много по-раздвижени барабани, а Холанд блъска, колкото да има някакъв ритъм. Едно дете с компютърна програма за половин час би измислило по-вълнуващи барабани. Тези двамката – Алъм и Холанд са котви за развитието на JUDAS PRIEST. Успехите на британците от този най-славен техен период са постигнати, защото като цяло песните им са толкова силни, че надмогват слабоватия саунд и пасивния ритъм. Без да подценявам композициите, но огромният успех на Painkiller (1990), отекващ и до днес, в най-голяма степен се дължи на смяната на продуцента и барабаниста.
British Steel (1980)
Този албум, излязъл насред бурята от хеви метъл творби през годината, утвърждава JUDAS PRIEST като международни звезди. По подобие на Sad Wings of Destiny упражнява огромно влияние върху бъдещите поколения рок музиканти. Само заглавията на някои от парчетата, фигуриращи в плочата: Living After Midnight, Metal Gods, Breaking the Law.
Оценка: 8,5/10
Point of Entry (1981)
Доста по-посредствен от предшественика си, с лековато звучене. Не им се получава. Все пак нивото е достатъчно добро, за да запази интереса на феновете.
Оценка: 7/10
Screaming for vengeance (1982)
Най-успешният като продажби албум на JUDAS PRIEST. Въпреки неравномерните като качество и стил парчета и замазания звук, някои от най-големите химни на групата са тук.
Оценка: 8/10
Defenders of the Faith (1984)
Любимият ми на Джудас. Този, който ме караше да бягам от училище, за да го слушам безброй пъти. Дори не смятам да започна да обосновавам защо е така. Това е Албумът.
Оценка: 9/10
Към средата на 80-те години метълската общност – групи и привърженици отново навлиза във време разделно. Очакванията на публиката и диктатът на звукозаписните компании и мениджмънта разделят твърдата музика на два основни клона. От една страна са бандите, свирещи екстремните стилове, като спийд, траш, крос оувър, различните видове корове и в близкото бъдеще дет метъла и скандинавския блек. В другата част на везната се намират комерсиалните банди от глем метъл рока – изключително популярни сред по неангажираната публика, но често недолюбвани от сериозните метъл фенове. Да свириш в класическата линия на хеви метъла става някак … демоде. Много групи са притиснати, или да изменят на стила си, или да загубят популярност и примамливите си договори с големите компании, даващи възможност за множество концерти и световна продажба на албумите им. В един момент се оказва, че част от бандите, и то предимно тези с повече дискография и създадено име, нямат полезен ход. Едни поддават на натиска и губят множество фенове, без промяната на стила им да доведе нови. Други отказват да правят компромис и биват изоставени от фирмите, представляващи интересите им. И двата случая изхода често е разпад, или ъндърграунд живуркане по периферията на музикалното море. JUDAS PRIEST също не остават встрани от това масово явление и правят голяма крачка към по-шлагерно звучене с
Turbo (1986).
Въпреки известни критики те успяват да запазят популярността си, защото макар и по-меки и натежали от синтезатори (използвани по доста органичен начин) песните им не губят идентичноста си, а са и доста прилични като хъс и класа.
Оценка: 7/10
Ram it Down (1988)
Тук започва завръщането на JUDAS PRIEST към корените им. Въпреки, че между песните има откровено слаби изпълнения, тук са и страхотните Heavy Metal, Monsters of Rock и особено Blood Red Skies. Също чудесна вокална работа на Роб Халфорд.
С нов продуцент и нов, вдъхновен барабанист англичаните правят този чудовищен, космически Робокоп. Важното в
Painkiller е не как излезе, а как остарява. Много музикални творби само за броени години губят своята актуалност, дори да са били голям хит на времето си. Големите, истинските неща, стареят като хубаво вино, правено с грозде от хълмовете на Тоскана, или Прованс.Painkillerспада точно към тази, последната категория. Когато излезе, го приехме добре, но очаквахме още много шедьоври в този стил. Не се случи. Дойде грънджът и царството на алтернативните банди и големите компании, заедно с медиите за броени дни обърнаха гръб на метъла. Този албум на
JUDAS PRIEST е сред последните лъчи светлина от прекрасните времена за този стил музика. С преминаващите години той придоби все по-голяма относителна тежест, превръщайки се в култов и легендарен. И до днес, късната пролет на 2022 година всеки един тон звучи свежо и на място и всяка песен е запазила своята ударна емоция.
Оценка: 9/10
През 1992 година след легендарното турне на JUDAS PRIEST с PANTERA и ANNIHILATOR певецът Роб Халфорд, наричан още Гласът на метъла и Металният бог, напуска. Цели пет години групата е състояние на полуразпад, докато намират подходящия (но само според тях) заместник на Халфорд.
Не се замества туй, що не може да се замести! Така мога да обобщя престоя на вокалиста Тим „Рипър“ Оуен в JUDAS PRIEST. Момчето е младо, има глас и потенциал, но … буквално не знае какво да прави с тях. Никаква техника , никаква идея как да се напасва към песните на Типтън и Даунинг. И това не е най-лошото в албума. На самите китаристи сякаш са им сменили чиповете в главите. Груб звук, дърварски идеи, никакъв аранжимент – какво стана с тези агресивни и същевременно фини композиции, характеризиращи групата досега?
Оценка: 5/10
Demolition (2001)
Наложи се да погледна в интернет, защото бях забравил заглавието на албума. Докато в Jugulatorимаше две парчета, ставащи поне за слушане, тук и това няма. Най-слабият материал, излизал под гордото име JUDAS PRIEST.
Оценка: 4,5/10
Междувременно другата част от оригиналната група – Роб Халфорд също живее в интересни времена. Отначало той се заиграва с новите модерни стилове, превзели сцените през 90-те години. Под името FIGHT издава два трудно определими стилово албума, първият от които страхотен, втория – слаб. Следва индъстриал албум, продуциран от самият Трент Резник, като Халфорд кръщава този проект с краткото 2WO. По това време певецът официално обявява, че е хомосексуалист, което го прави първата международна звезда в метъла с такова признание. Не мисля че нещо в репутацията му се промени в каквато и да е посока – фактът за неговата сексуалност беше широко известен и преди да го каже на нарочна пресконференция. А и едва ли някой и от двата пола е смятал Халфорд за секссимвол, освен ако няма сексуален фетиш към мощни, високи мъжки гласове. На границата на хилядолетието той приключва с експериментите и се връща към консервативния хеви метъл с чудесния Resurection (2000) Следващият му албум, обаче отново е слаб. Сякаш съдбата тика двете разделени половини на великата група една към друга. Завръщането на Халфорд в JUDAS PRIEST е предизвестено дълго преди 2004 година, когато става факт. След това вокалистът издаде още няколко солови албума, за които се правя, че дори не съм чул – толкова са слаби, че се срамувам вместо него.
И така, нашите стари нови герои запретват ръкави и правят упражнението „Дайте сега да видим какви песни сме правили през годините и са отпаднали от предишните ни албуми, защото са слаби“. Нямам преки доказателства за този начин на действие на музикантите, но материалът в Angel of Retributionми говори точно това. Посредствени песни и разнобой на идеите. Все пак JUDAS PRIEST са се събрали в титулярния си състав, правят някакви неща и събитието е прието радушно от критика и фенове.
Оценка: 5,5/10
Nostradamus (2008)
Уважавам желанието на групите да правят концептуални албуми, но не и по този начин. Лошо звучене, слаба музика, Халфорд пее като застаряваща естрадна певица. Само едноименното парче може да се слуша, защото прилича подозрително много на Painkiller.
Оценка: 5/10
Официално JUDAS PRIEST тръгват на прощално турне, последвано до наши дни от още поне пет прощални турнета. Старите банди обичат дъълго да се прощават. През 2011 година един от основателите на бандата К.К. Даунинг я напуска, под претекст, че му е време да се пенсионира. Глупости! Рок музикант пенсиониран, дръж ми шапката! Имало е вътрешни противоречия, както си пролича от събитията няколко години по-късно, когато хвърчаха умерено обидни реплики по медиите и в интернет, а К.К. Даунинг създаде собствена PRIEST – група, че направи и албум с нея, като вокалист му беше същият онзи злополучен Тим Оуен, но тук в много по-добра светлина.
Още един посредствен албум, издаден под великото име. На места Халфорд се опитва да пее като преди, което при слушане поражда притеснение, че човечецът ще получи някой удар. Продуцентът Майк Екзитър, окепазил прощалният албум на BLACK SABBATH (13) прави всичко възможно да прецака саунда и на Redeemer of Souls. Още от началото на кариерата си JUDAS PRIEST трябваше да са разбрали, че не работят добре с продуценти на BLACK SABBATH. Единственото положително нещо е изборът на китарист, заместващ К.К. Даунинг. Ричи Фолкнър, свирил дотогава в почти неизвестните VOODOO SIX (за тях повече тук) пасва като дялан камък в китарната секция на групата.
Оценка: 5,5/10
През годините музикантите много са патили от лоши, или поне неправилни продуценти. Вероятно са подценявали този факт с надеждата, че качеството на песните им ще надмогне недостатъците на звукозаписа. До голяма степен сметката им излиза. Но не и за последните албуми, където качеството на композиране просто е по-ниско. Затова JUDAS PRIEST взимат странно и дръзко решение – за следващото си влизане в студио поканват отново Том Алъм, за мен поне доказан некадърник. Хитрото обаче е, че бандата се подсигурява, като вербува и категорично най-добрия метъл продуцент на 21-ви век до момента – Анди Снeйп. В крехкия баланс между двамата звукозаписни гурута се създава последният засега албум на JUDAS PRIEST, на който ще обърнем само малко повече внимание.
Продуценти: Том Алъм (Tom Allom) & Анди Снeйп (Andy Sneap), компания Sony Music.
Едноименното Firepower стартира без протакване с китари, жилещи като оси. Барабаните стрелят като минигън в ръцете на обезумял войник. Халфорд пее стабилно и без изхвърляния. Никакви излишни усложнения, проста и ударна агресия, засилваща очакванията за следващите песни като вкусен ордьовър.
Lightning Strike. Стегната песен в стил Hell Patrol. Малко патетична за моя вкус, но ясна и добре изградена.
Evil Never Diesе мощно парче, прототраш, като този, който Халфорд свиреше в групата си FIGHT. Максимум агресия с минимум изразни средства, но напълно достатъчни, за да превърнат композицията в една от най-добрите в албума.
Започваща с къс увод на бас и солокитара Never the Heroes е прочувствена песен, с ясна мелодична линия и меланхолична нотка. Макар и гласена за хит, тя е по-скоро умерено добра.
Necromancer. Тържествено мрачна и сравнително безлична, но само до предприпева и припева, където нещата се оправят.
Children of the Sun. Още една мелодична песен, внушаваща тъга, без мелодията всъщност да е такава.
Guardiansе интродукция с пиано и китари към
Rising from Ruins, скритият хит в албума. Напомня ми на онези напрегнати и същевременно мелодични песни, които правеха навремето QUEENSRYCHE в „Operation: Mindcrime (1988). Има нещо дълбоко и прочувствено в нея, което не отнема от метъл тежестта и. Трябва да се слуша внимателно.
Flame Thrower. В някаква степен странна песен. Зловеща, отчуждена, дразнеща слуха и същевременно фактът, че не те оставя равнодушен, изключва възможността да е слаба.
Spectre, за сметка на това е балсам за душата. Хубави рифове, сполучливи градации, раздвижен ритъм и чудните вокали на Халфорд отгоре. Страхотна песен!
Traitors Gate. Още една патетика – този път в стил MANOWAR. Обективно погледнато добра песен. Друг е въпросът, че лично аз въобще не харесвам този мелодраматичен начин на музициране. А и JUDAS PRIEST са достатъчно големи сами по себе си за да залитат към нещо много по-посредствено от собственото им творчество.
No Surrender. Има парчета, които направо те целят в „десетката“. Те са директни, видимо от душа и буквално се изливат върху теб. С непретенциозна музика, но веднага набиващи се в мозъка. No Surrenderе от тази категория. Джудас не са правили такава жизнерадостна (въпреки тъжната причина за написването и, за която ще стане дума по-долу) хитова песен от времената на British Steelнасам.
Lone Wolf не прави впечатление на първо слушане. Дори и на пето. Трябва да мине време, преди да разберете, че е една от най-добрите песни в Firepower. Относително бавна и тежка, много добре разработена. Без да прекалява, Роб Халфорд дава повече тяга на гласа си и прави най-добрата си партия в този албум.
Sea of Red, пауър балада, каквато JUDAS PRIEST не са правили от 1978 година. Че и хубава при това! За този тип песни се смята, че са умрели с края на миналия век, но Sea of Redопровергава това глуповато твърдение. Впечатляващ завършек на този албум.
Никога не отписвайте стара рокгрупа. Освен ако между вас и музикантите не лежи поне един метър пръст. На възраст, в която хората, държейки бастуни седят по пейките в парка, вперили празен поглед в безвъзвратното си минало, JUDAS PRIEST отново издават високооктанов хеви метъл със световно качество. Песните са къси и стегнати, повече от грамотно изсвирени и аранжирани. Няма чак епохални хитове, но средното ниво е много високо.
На чисто индивидуално равнище музикантите също са се справили. Барабанистите, наблягащи на ритъма с две каси не са ми любимци, но Скот Травис е маестро и уплътнява всяка песен по най-добрия възможен начин. Басистът Ян Хил може много повече, отколкото показва, но винаги е бил отборен играч и не изпъква, а само присъства в композициите – най-надеждният боец в групата.
Китарното дуо Типтън/Фолкнър е ни повече, ни по-малко от съвършено. Двамата сякаш са свирили заедно цял живот. Не вярвах, че след напускането на К.К. Даунинг ще се намери толкова добър партньор на Типтън, но ето на – Ричи Фолкнър го прави. Тук стигаме до неприятна вест, разчула се точно около издаването на Firepower– Глен Типтън се е разболял от синдром на Паркинсон – нелечима болест на нервните окончания. На него е посветена песента No Surrender. В турнетата след албума пътува и Анди Снeйп в качеството си на китарист, заместващ титуляра в част от песните по време на живите изпълнения. От своя страна К.К. Даунинг реагира остро, че не са извикали него да замества стария си колега и известно време имаше прехвърчания на реплики между него и групата по медиите. Така, или иначе новината е твърде лоша, защото Паркинсон е дегенеративно заболяване, което удря основно крайниците и дните на Типтън като китарист са преброени. Това обаче не личи в записите, където всичко е на мястото си.
Халфорд все пак си остава основното оръжие на JUDAS PRIEST. Той имаше проблеми с изпяването на партиите си на концерт още преди трийсетина години. Сега като го гледам, имам чувството, че ще вземе да припадне на сцената. Почти никакъв глас не му е останал. Firepowerе неговото помирение с реалността. Трябваха му половин дузина албуми – солови и с Джудъс, за да разбере, че вече не може да прави онези чудеса – едновремешните. Тук Халфорд звучи спокойно, уверено и мощно, именно защото не се опитва да се състезава с по-младото си „аз“. Това е най добрата му вокална работа от 2000 година, когато прави соловият си албум Resurrection.
И няколко думи за звука. Явно комбинацията Алъм – Снeйп e сработила, защото звукът е смазващ. Като за световна група JUDAS PRIEST са имали твърде много проблеми със звука. Не съм сигурен дали самите музиканти осъзнават колко са ощетени песните им от нефелни продуценти. Чак през 1990 година срещат правилния човек – Крис Цангаридис и резултата е потресаващо добър. Firepowerе първия перфектно звучащ албум на бандата именно от Painkillerнасам. Том Алъм според мен е фасада, символ на приемствеността спрямо онези славни времена. Но във всеки тон личи почеркът на Анди Снейп, който успява да изкара най-убийствения саунд от всяка група, с която е работил. Прави го и тук, и дано още дълги години да бъде така!
Албум : Firepower
Оценка : 7,5/10
Firepower дойде през 2018 година да покаже, че там където е имало талант и вдъхновение, дори след години разочарования и неудачи, пак може да се случи нещо добро. Важното е да правиш това, което обичаш и никога да не се предаваш.(No Surrender!)
Интересно време в историята на твърдата музика е 1980 година. Там някъде, в кратки срокове и в условията на изключителна динамика и ентусиазъм от страна на изпълнители и фенове се случва симбиозата между музикалното разнообразие на хард рока и агресията на пънка, която днес бихме нарекли класически хеви метъл.
Още от самото начало явлението си има название – Нова вълна на британския хеви метъл (NWOBHM), непълно и некоректно с оглед на реално международния характер на стила. Все пак ядрото е от английски групи, това не може да се отрече. Няколко бегли подробности за състоянието на рок сцената около 1980 година:
Пънк рокът умира след кратко и бурно съществувание. Стихийният му протест срещу статуквото няма достатъчно аргументи, за да оцелее като музикален стил. Бива заменен от суперкомерсиалния ню уейв, който е един от мейнстриймите на следващото десетилетие. По-късно гръндж вълната дава нов тласък на пънка в мъртвороден и много лигав вариант.
Малко по-рано, през 1978 година излиза първият албум на VAN HALEN и предизвиква такава буря, че в китарното изкуство вече нищо не е същото. Скоро след това натрупването на идеи, носени от множество млади и надъхани банди дава ново качество – въпросната NWOBHM.
В 1980-а процесът е в разгара си. IRON MAIDEN издават титаничния си дебют. DEF LEPPARD също тръгват оттук. С двата си албума през годината SAXON устремно набират популярност. Някои по-стари банди също яхват гребена на тази вълна. Например British Steel на JUDAS PRIEST реално ги превръща в звезди от първа величина. MOTORHEAD с Ace of Spades достигат музикалния си връх. В Германия SCORPIONS загърбват хард рок миналото си и влизат с гръм и трясък в 80-те чрез своя Animal Magnetism. Пак там, макар че големите им подвизи са все още в близкото бъдеще АССЕРТ с I’m a Rebel окончателно и безвъзвратно се установяват в трънливото поле на хеви метъла. Гигантите от BLACK SABBATH поставят ново начало с Рони Джеймс Дио и Heaven and Hell. Достойният отговор на бившият им вече вокалист Ози Осбърн е Blizzard of Ozz. И накрая на това резюме, като черешка на тортата е феноменалният във всяко едно отношение Back in Black на АС/DC – най-продаваният рок албум на всички времена.
Излагам тази минимална информация, за да илюстрирам какви великани са били във вихъра си на металната рок сцена тогава. Чудовищна конкуренция, немислима в наше време! Тя ражда истински шедьоври в жанра. А зад всяка една успяла банда има стотици други, жадни за своя дял от славата и признанието. Това са невъзпетите музикални герои на онова време. Сред тях са и главните действащи лица на тази статия, а именно TYGERS OF PAN TANG.
Сформирана в североизточното английско градче Уистли Бей (население колкото Дупница), групата издава няколко сингъла, забелязана е, и през въпросната 1980 година записва първият си албум
Wild Cat
в състав:
Джес Кокс – вокали,
Роб Уиър – китара,
Ричард Лоус – бас,
Брайън Дик – ударни
Продуцент е самият Крис Цангаридис, десет години по-късно станал „виновник“ за звука на умопомрачителния Painkiller на JUDAS PRIEST. Wild Cat е типичен продукт на тази метъл вълна, заляла целия свят навремето. Албумът влиза от раз в Топ 20 на Великобритания и е приет добре от всички. Елементарни, донякъде еднообразни, но динамични мелодии, пълни с настроение и решителност. Изявени хитове няма, може условно да набедим за такъв Euthanasia. Killers и Insanity са въздействащи и с епична структура песни.
Голямата дупка в записите е певецът Джес Кокс (бъдещ създател на LIONHEART), който навсякъде си мрънка по един и същ начин и прави продукцията да изглежда доста по-пънкарска, отколкото всъщност е. „Грешката“ е поправена на следващата година, когато вокалист става Джон Деверил. Разликата между него и Кокс е почти като между Брус Дикинсън и Пол Ди Ано в IRON MAIDEN – несъизмерими са. Също така като втори китарист се присъединява виртуозът Джон Сайкс, по-късно направил име с участията си в групи като THIN LIZZY, WHITE SNAKE и BLUE MURDER.
През 1981 година в този състав, и за същата фирма TYGERS OF PAN TANG правят два албума:
Spellbound
и
Crazy Nights
Те отново са приети добре и намират място в британските класации. Нещата се развиват добре за музикантите. Големи хитове отсъстват, но като средно ниво те не отстъпват в песните си (много) на водещите групи в жанра. От сегашна гледна точка банди от тяхната черга като SAMSON (с Брус Дикинсън) и DIAMOND HEAD (известни предимно с това, че METALLICA им прави кавъри) имат доста по-посредствена продукция.
Стилът на двата албума е надграждане спрямо дебюта. Spellbound получава по-голямо одобрение. Изпъкват парчета като Gangland, Take It и баладичната Mirror. Моят категоричен фаворит обаче е Crazy Nights. Изпълнен с простички, но запомнящи се и дръзки рифове, вихрени китарни сола и най-вече с изключителното пеене на Джон Деверил, това е най-добрият албум в дискографията на бандата. Няма слаба песен. Тарикатската Never Satisfied, бурята Running Out Of Time, или меланхоличната Lonely Man могат да бъдат христоматийни примери как се прави класически хеви метъл.
Чисто музикално в тази си фаза TYGERS OF PAN TANG не са бързи като MOTORHEAD, задълбочени като IRON MAIDEN, или тежки като JUDAS PRIEST. Най-много наподобяват на SAXON от стожерите на стила, доколкото имат подчертана мелодична линия и корените им в блуса и рокенрола са по-ясно изразени.
След Crazy Nights Джон Сайкс напуска, заменен от китариста Фред Пърсър. С този акт условно завършва първият период в историята на TYGERS OF PAN TANG. Следващият албум
The Cage (1982)
прави рязък музикален завой. Както споменах, по това време динамиката в развитието на твърдата музика е изумително. NWOBHM се ражда бременна с нови, по-екстремни стилове. Там някъде, в подземните си леговища в Нюкасъл VENOM вече забъркват демоничната смес на блек метъла. Прекалено шумни банди като RAVEN и канадците ANVIL издават албуми и вилнеят из клубовете. В Сан Франциско се създава цяла сцена, дала на света класическите спийд и траш метъл. Идеите на музикантите са толкова много, че изпреварват вкусовете на публиката и мениджърския капацитет на звукозаписните компании. Скоро метълът се разделя на две основни течения – радикалното (на METALLICA, SLAYER и компания) и свъхкомерсиалното, също доминирано от американски банди като MOTLEY CRUE и RATT. Представителите на класическата линия като TYGERS OF PAN TANG до голяма увисват в небитието. Стотици талантливи групи са подложени на натиск да се променят музикално в някоя от основните насоки, иначе рискуват да попаднат в дълбок ъндърграунд, или директно да се разпаднат. В този своеобразен „център“ оцеляват само най-добрите банди – и като талант, но и като умения да се саморекламират и създават определен имидж, привлекателен за публиката (типичен пример за това са IRON MAIDEN, които от години не правят нищо читаво в музикален план, но митологията им действа безупречно). Все пак и големите в класическия хеви метъл си имат своите забежки. Например JUDAS PRIEST с Turbo(1986) и пак IRON MAIDEN, които след 1984 година омекотяват звука си, ползвайки клавишни инструменти за фон. Какво остава пък за по-малките групи от NWOBHM?!
Освен двете главни насоки по онова време в метъла има и трета, много разнородна, която взима своя дял от вниманието на феновете, но все пак е малко в страни от светлината на прожекторите. За себе си я наричам „линията JOURNEY“. Това са групи, които общо взето свирят мелодичен и шлагерен рок, но не по начина на MOTLEY CRUE и GUNS`N`ROSES (на по-късен етап). „Линията JOURNEY“ по моя доста волен критерий включва тях, изпълнители като NIGHT RANGER, ако щете TRIUMPH и FOREIGNER и дори скандинавците EUROPE. Съвсем условно към тази пъстра черга можем да причислим част от арт рок бандите и, по принципа на неопределеността – първото поколение, свирещо прогресив метъл. Точно в тази посока избират да се развиват и TYGERS OF PAN TANG.
The Cage става за слушане. Парчетата в него не са лоши. Но омекотяването на стила е твърде рязко и се случва за съвсем кратко време. Не може да запишеш Running Out Of Time и само след няколко месеца да се перчиш с Tides. Въпреки това албумът се превръща в най-добре класирания и продаван продукт на бандата. Кавърът Love Potion No.9, симпатично, но и доста лигаво парче, се превръща в хит сингъл.
Скоро след това TYGERS OF PAN TANG са готови с песни за нов албум. Компанията, с която са обвързани с договор (МСА), обаче не одобрява готовия материал.
Във времената преди интернет за цялата попмузика звукозаписните компании играят ролята на корпоративните робовладелци. С възможностите си да финансират записите, да ги разпространяват и рекламират, те имат последната дума дали една група ще успее, или не. Едно е да имаш добри идеи, друго е да ги пресъздадеш в студио и съвсем трето и четвърто е да напълниш магазините с плочи и да тръгнеш на шумно рекламирано турне. Компаниите се занимават с всичко това и обгрижват питомците си, но на цената да се бъркат във всички аспекти в живота и творчеството им. Конфликти с тях имат дори най-големите звезди на музикалната сцена, които им носят милионни приходи от продажби. Те могат да открият таланта, да го финансират и направят известен и богат, но и да го съсипят, потапяйки го в анонимност. В случая с TYGERS OF PAN TANG различията се оказват непреодолими. МСА отказва да издаде новия им албум, музикантите отказват да променят нещо в него. Изход от ситуацията би бил групата да смени компанията, но неустойките по разтрогването на договора им са толкова високи, че не се намира кой да ги плати. Изпаднали в безизходна ситуация TYGERS OF PAN TANG се разформироват. Раздорът не пречи през годините МСА да издадат куп сборни и концертни албуми на бандата. Така работи бизнесът.
Две – три години по-късно певецът Джон Деверил и барабанистът Брайън Дик с други музиканти възстановяват групата и за друга компания (Music for Nations) правят
The Wreck-Age (1985)
Албумът продължава и задълбочава шлагерния и лековат стил от The Cage. Материалът не е лош, на места е откровен поп-рок, с някои изключения като едноименното парче, подходящ за слушане от фенове на FOREIGNER.
TYGERS OF PAN TANG обаче не са FOREIGNER и албумът минава незабелязано за аудиторията. Същото може да се каже и за
Burning in the Shade (1987)
Още по-полиран и лишен от каквито и да било остри ръбове саунд. Вече няма и следа от енергията и рифовете на първите албуми. Доминиращи клавишни инструменти, наистина добри, но безлични вокали на Джон Деверил…и нищо повече. Съвсем логични са лошите отзиви и липсата на интерес от страна на публиката. Изправени до стената, TYGERS OF PAN TANG се разпадат за втори път, вече окончателно.
Шегувам се.
Метъл сцената е като сапунен сериал, от онези, в които се сменят по няколко поколения изпълнители и зрители. Нищо и никога не загива и не си заминава завинаги. Музиканти участват и после тръгват по пътя си, но бандите си седят, дори и да зачезнат за някакъв период от време – възкръсват, и така, година след година и вовеки веков!
TYGERS OF PAN TANG благополучно прекарват в небитието 90-те години на 20-и век – време, в което музикалната сцена е меко казано враждебна към този тип групи. В началото на новото хилядолетие се забелязват признаци за повторно оценяване на постиженията в метъла. Явлението не е някакъв ренесанс, а носталгична вълна. Тя и до днес е в разгара си, поддържана от интереса на феновете. Поевтиняването на технологията за записи, свободният обмен на музика в интернет и мрежата от фестивали по целия свят спасяват стила от забрава.
Китаристът от оригиналната формация Роб Уиър събира отново TYGERS OF PAN TANG заедно с Брайън Уест – бас, Тони Лидел – вокали, Диано – китари и Крейг Елис – ударни. В този състав записват
Mystical (2001)
Z Records – компанията, издала албума, скоро разтрогва договора си си с бандата, заради слаби продажби, добре позната картинка. За мен Mystical е чудесен повторен (потретен, фактически) дебют на TYGERS OF PAN TANG. Още от първата песен Detonator, напомняща на хитове на SAXON се усеща хъс, настроение и качество. Firepower, Roar, Keep the Rock alive, всички парчета си заслужават да бъдат чути. Стилът е абсолютно завъщане към корените на групата. Дори в звука на китарите и в пеенето на Тони Лидел, който технически отстъпва на Деверил, но е чудесен вокал, има нещо сурово, гаражно и спонтанно.
През 2004 година TYGERS OF PAN TANG издават
Noises From the Cathouse
Отново има персонални промени. Вокалист е сходния на Деверил и Лидел като певчески качества Ричи Уикс, бивш фронтмен и басист на АNGEL WITCH. Без да бягат по никакъв начин от стила си, музикантите създали са по-дълги и претенциозни като структура песни. Вкарани са клавишни като фон, има и по-активни ударни. През всички композиции преминава някаква минорна и меланхолична нотка. Без да се посочва някаква конкретна песен Noises From the Cathouse като качество по никакъв начин не отстъпва на предшественика си, дори го превъзхожда. Скоро след излизането на албума ветровитото място на певеца отново се овакантява. Постът е поет от италианеца Джакопо Мейле, който задълго се задържа на него. Излишно да се уточнява, че той като данни и начин на пеене прилича на тримата си предходни колеги и без проблеми се вписва в стила на бандата.
Animal Instinct (2008)
стартира с няколко енергични, но доста лековати и повърхностни песни. Стилът привидно не се различава от този на предходните записи след реюниъна, но материалът на моменти откровено доскучава. Единственото парче, което наистина ми допада е If You See Kay.
Ambush (2012)
Тенденцията от предищният албум се запазва, но все пак музиката е по-стойностна. Интересното тук е, че с She, Play to Win, Hey Suzie! и Speed добрите неща са във втората половина на записа.
Някъде по това време в TYGERS OF PAN TANG се случват нова персонална промяна. Като втора китара, заменяйки Деано, идва Мики Кристъл. Не знам дали този приток на свежа кръв способства положителната промяна, но едноименния
Tygers of Pan Tang
от 2016 година е рязък скок нагоре в качествено отношение. Още от първата песен Only the Brave, през написаната сякаш от POISON, но чудесна Glad Rags, Never Give In и Blood Red Sky целият албум пулсира с нова свежест и енергия. Със сигурност това е едно от най-добрите заглавия в дългогодишната кариера на бандата.
И така добутахме времето до ноември 2019 година, когато TYGERS OF PAN TANG издадоха последния си засега албум, именуван
Ritual
Продуциран за Mighty Music от датският музикант Сьорен Андерсен Ritual продължава линията от 2016 година. Все пак има някои разлики. Саундът е по-дълбок и не толкова рифов. Песните като цяло отстъпват по класа, макар да има великолепни композиции като Destiny и White Lines. Има нещо разхвърляно в повечето парчета, липсва стегнатата структура. Иначе материалът не е слаб, само малко отстъпва на този от Tygers of Pan Tang.
Споменавал съм в други статии за своеобразния филтър, през който минаваха записите на групите, за да стигнат в България по тоталитарно време. Този филтър беше формиран не от властите, а от специфичните вкусове на българските фенове тогава. Много банди получиха често незаслужено голяма популярност, за сметка на други, които по нищо не им отстъпваха. През 80-те години на миналия век слушах метъл като бесен, но не бях и чувал за TYGERS OF PAN TANG. За пръв път научих за съществуванието им от изключителната книга на Велин Станев „Превъплъщенията на хеви метъла“ някъде към 1993 година. В последвала интернет епоха редките ми и стихийни търсения на твърда музика така и не се сблъсках с тях. До съвсем скоро, когато хаотичната на пръв поглед асоциативна система на Youtube не ми изкара клип от техния последен албум.
TYGERS OF PAN TANG свирят класически хеви метъл на една преситена с такава музика сцена. Въпреки това прекарах много часове слушайки песните им и съм изумен, че група с толкова богато и преобладаващо качествено творчество може да мине (почти) незабелязано не само у нас, но и по широкия свят. Има групи от това поколение къде по-известни от тях, чието творчество през новия век значително отстъпва като класа на направеното от TYGERS OF PAN TANG. Заслужава си метъл феновете да дадат шанс на тези музиканти, като поне преслушат нещо от тях. Знае ли човек, може и да им хареса…
и
Crazy Nights
SREDNOGORSKY 
Трябва да влезете, за да коментирате.